След голямо мъдрене и чудене с Цвети решихме, че вместо да ходим да се бутаме с народа в някоя претъпкана дестинация, това лято ще отидем на някое по-малко и по-спокойно място. Аз отдавна си мислех за Албания покрай пътеписите за SH-8 пътя, който бил невероятно живописен, а и ремонтиран и не ми отне много време да ѝ предложа идеята. На шега или на майтап тръгнахме натам без много уговорки и без да си правим предварителни планове.
Един ден преди пътуването
Един ден преди пътуването подготвихме нужните документи:
- Паспорти за всеки случай – границата навсякъде я преминахме с лична карта без проблем, но все пак взех паспортите
- Зелена карта на колата – задължителна е, макар че никъде реално не я поискаха, за да я проверят
- Голям талон на колата – и него не го поискаха, че дори и малкия не го погледнаха
- Застраховка за пътуване – обичам да я правя, не се знае какво ще стане по време на пътуването, за една седмица струва 16 лв за двама ни като покрива по 10 000 евро на човек
- Златна карта на СБА – това си е моя изгъзица, но не бях сигурен в колата много. Сякаш съединителят вече е за смяна, на маслото му оставаха 4000 км преди смяната … абе с колата въобще не сме се съобразявали. Качихме се и газ. Затова и направих картата към СБА, че имат пътна помощ и за страни извън ЕС и ако се наложи нещо мога да ги ползвам без да си бия главата.
Ден преди пътуването отбелязахме и местата, които искахме да посетим в Албания. Не е много трудно да се намерят. Страната е бедна на забележителности или по-скоро доста от тях не са разработени и затова хората ходят по едни и същи места. Но ето списъка, който скалъпихме:
- Tirana – Sarana (SH-8) – разбира се на първо място ( :D), забележителният път, който минава през Llogara park
- град Берат – под закрилата на ЮНЕСКО от 2008, с уникална архитектура
- град Kruja – замъкът, който е в града
- град Theth – до водопад Grunas, което отнема около час
- местността Дайти и лифтът до нея от Тирана
- островите Ксамил – до град Ксамил
- извор Синьото око – на 40 мин от Ксамил
- град Дуреш (Драч)
- езеро Коман – запознаване с албанската култура отблизо
- Бутринт – средновековен град и национален парк
- плажовете Dhermi и Himare
- град Gjirokaster – културен град пълен със забележителности
Малко списъче, което нямаше как да изпълним от край до край, но пък поне хвърляхме по едно око от време на време какво може да видим пътьом.
Имаше 2 пътя до Албания. През Македония или през Гърция. Решихме да влезем от Македония като пътьом минем да разгледаме Скопие и Охрид. От там отидохме до Тирана, Драч, Ксамил и обратно през Солун за София. Цялото пътешествие ни отне времето от 16 до 23 юли включително (8 дни). Ето го визуализирано на картата:
Линк към картата
Като нощувки останахме:
- Охрид – 1 нощувка
- Тирана – 1 нощувка
- Вльора – 1 нощувка
- Ксамил – 3 нощувки
- Солун – 1 нощувка
Гледах като пресичаме границите да сме близо до тях и се съобразявах с пътя, защото ако имаше чакане по 2-3 часа щеше да ни изяде много от времето, затова беше хубаво да не се пътува много. Но за наше щастие нямаше такива моменти, всички граници минахме за по макс 30-40 минути (най-много чакахме на Албания – Гърция, границата Какавия тъй като гърците са всеизвестни колко работливи хора са и чакаха да стане опашка от 30 коли, за да пуснат втората будка за проверки).
Ден 1 – Охрид
За Охрид тръгнахме към 9:30 сутринта, но тъй като забравих големия талон се наложи да се върнем от околовръстното на София, за да го взема и стана 10. Спряхме на центъра на Кюстендил да си вземем по някоя закуска, а Цвети като видя пазара за зеленчуци и плодове ѝ светнаха очите и поизчезна за кратко. Върна се с някоя друга торба, натоварихме се на колата и газ към границата. Единствено излизането от центъра на Кюстендил бе тегаво, но то винаги си е било такова. Претъпкан е центърът и постоянно се спира, за да пускаш хората да минат.
До границата пътуването бе безпроблемно. Минахме я на Гюешево – Крива Паланка и почти не сме чакали. От там до Скопие ни отне около час и половина или два, но не сме бързали. Пътят е тесен, с много завои, нямаше много тирове, но въпреки това не позволяваше голяма скорост. И тук отварям темата за македонските шофьори.
Надявам се това, което напиша да не обиди македонците, които познавам, но аз такова некадърно шофиране като това в Македония никога не съм виждал. До Русия нито веднъж не съм показал среден пръст на никой, а тук ми идваше направо да лепна един огромен стикер на предния капак. Изпреварват в нанагорното и то някакви таралясници, които нямат грам мощност и тирът, който бива ми изпреварван, ми пресветка за да намаля, че онзи не може да го изпревари. Колко пъти ни засякоха, колко пъти ме избутваха към канавката. Но стига толкова по темата. Имате нужда от свястни инструктори, ако ли не – поне не изпреварвайте на завой, толкова е просто.
Стигнахме Скопие и направо отидохме на центъра. Вече ме гонеше глад за обяд, а и исках да се разходим из града. Винаги ми е харесвал като град. Има някакъв чар, някакъв дух макар и изкуствено създаден с множеството статуи. Сградите имат хубава архитектура. А в София всичко е лудница. Но темата не е за София. Спрях на паркинг на центъра и се разходихме наоколо. Шадраваните на центъра бяха много красиви, макар и да беше леко странно как от устата на лъвовете излиза вода, но както и да е.
СамОил ли е, СамУил ли е, македонец ли е, българин ли е …
Статуята на СамОил пък ме възмути. Малко му липсваха светещите очи подобно на нашия Симеон, който наблюдава всичко. Не сме се бавили много, отидохме в Бургер Кинг, че ме гонеше глад, който беше не центъра, после се поразходихме покрай река Вардар (как ѝ липсва река на София не е истина) и от там към Охрид.
На някой му хареса Македония, но не иска да си признае 🙂
Забравих да спомена и за автобусите в Скопие, които бяха 1:1 с тези в Лондон #СкопиеМиЕЛондон
Оставихме около 10 лв пътни такси на магистралата, която свърши малко след Скопие
Забравих да спомена, че в Македония са с час назад от нас та си спечелихме един час. В 16:30 тяхно време бяхме вече на Охрид. Все още не са довършили магистралата от Скопие до Охрид като хората се надяват да бъде довършена до 2 години, но ги чака зверски много работа все още. Пътят за Охрид отново беше осеян със самоубийци. Тъй като се кара по двулентов път, който се вие в планината, често случвахме на някой изпреварващ, който се прибираше в последния момент.
В Охрид Цвети беше запазила нощувка при Villa Stefanija, което беше доста приятно място. Влязохме през стария град по тесните улици, видях голям зор с карането там, но се оправихме до вилата, а и намерихме място за паркиране на около 2 минути пеш от там. Просто е невъзможно да паркираш в тесните улици на стария град. Или оставяш колата долу в ниското, където е центърът и тръгваш нагоре с багажа пеш и се мъчиш като грешен дявол, или обикаляш някъде наоколо с надеждата да намериш по-широко място, където да оставиш колата. На нас ни излезе късметът, бързо разтоварихме багажа и тръгнахме надолу.
Времето обаче не беше с нас и скоро задуха доста силно. Направо си стана студено от нищото. Поразходихме се малко из алеята до езерото и отидохме да хапнем в една механа наблизо (голямото ядене започна от първия ден още).
Ресторант Белведере е много приятно място за хапване особено ако времето навън е хубаво. Не е от най-евтините обаче, но останахме сравнително доволни. Баницата бюрек я оставихме за следващия ден тъй като от самото ни тръгване към Македония не спирах да говоря за нея на Цвети. Не ни отне много да се пльоснем като трупове в леглото. Часовата разлика си каза думата, а и пътят за деня не беше никак малко. Около 400 км. А на следващия ден ни чакаше Тирана.
Ден 2 – Тирана
Сутринта станахме по нашето си време. В България ставам около 8 часа, в Охрид беше 7, когато отлепих. Събрахме багажа, преместихме го в колата и отидохме да ядем бюрек и да пием кафе.
През цялото време обаче гледахме голямата круизна лодка, на която се качваха хората, за да се разходят около езерето. Разходката струваше 10 евро на човек и траеше 5 часа като се стигаше до манастира Свети Наум близо до границата с Албания. По принцип планът ми беше да се разходим с Цвети до там, но маршрутът леко се удължаваше, а вече достатъчно я бях уморил с пътуването, затова решихме да го оставим. Но я усещах, че ѝ се разхожда с лодка и тъкмо тогава късметът ни се усмихна. Оказа се, че има лодки от тези рибарските, по-малките, с таван разбира се, които предлагат разходки по крайбрежието в рамките на 30-40 минути. Отиват до църквата Свети Йоан Канео, която е символът на града и после обратно до центъра. 10 евро за двамата ни излезе всичко. Беше много приятно, а и изглеждаше много красиво. Водата на Охридското езеро е много чиста, а гледката към църквата е невероятна. Всъщност за църквата се разказва, че Свети Йоан се появил на една жена, чиито син бил глухоням и я накарал да събере от пяната на водата, където тя се разбива в скалите под църквата. И така детето било изцелено, а там била построена църквата.
След приятната разходка с лодка вече и двамата бяхме с усмивки. Отидохме да пием кафе в близкото кафене, хапнахме по една баница и взехме едно магнитче. Решихме да се разходим и пеш до църквата Свети Йоан Канео, тъй като разходката не беше повече от 15 минути, а се минаваше през едни интересни плажове на крайбрежието на езерото. Беше пълно с чуждестранни туристи като лодкарят ни разправяше, че идвали от Франция, Англия, Германия и къде ли не. В интерес на истината се чуваше доста английска, немска и полска реч.
До църквата стигнахме бързо. Вътре входът за чужденци беше 200 денари, за македонци – 100. Незнайно защо на нас ни взеха по 100. Така и не разбрах дали имаше скрит намек, че сме македонци или не (ха-ха). Нащракахме си малко снимки на фона на църквата и обратно към центъра.
Самият център на Охрид си е лудница, но градът си има своя чар. Има едно невероятно спокойствие покрай езерото и решихме, че задължително ще го посетим отново като той ще бъде целта на нашето пътуване. Минахме да си вземем сладолед, че стана доста топло и от там към колата. Предстоеше ни да минем границата на Kjafasan и от там към Тирана.
Границата се оказа може би на около 50 мин от Охрид. Пътят до там не е розов. Няма дупки, но има супер много скокове и така изтрясках колата на един скок, че се зачудих дали не съм спукал нещо. Всичко изглеждаше нормално, на границата имаше 4 коли пред нас и минахме за около 15 минути. Нямаше някакви проверки, попитаха ме дали има нещо за деклариране на митница, казах, че няма и ни пуснаха да продължим. Само 2 лични карти и дори зелената карта не я погледнаха.
Влизането в Албания
Това беше едно от култовите изживявания в живота ми. Както влизането в Русия и тук не знаеш какво да очакваш на отсрещната страна. Фактът, че бяхме заедно с Цвети ме напрягаше малко повече, защото в случай, че стане нещо отговарях и за двама ни. И аз имах в главата си представата за Албания като страна на обирджии, крадци и какви ли не мутри. Всъщност влизането в нея затвърждава точно това усещане, но и малко го смекчава.
Първо, бедно е. Много бедно. Оръфани сгради, изоставени бункери, неизмазани сгради, а и много често ставахме свидетели на хора живеещи в буквално разпадащи се къщи. Около къщите мръсно, сякаш просто оцеляват и не мислят много за неща извън битието.
Второ, много мерцедеси. Ама много. В рамките на 10 минути сигурно имаше 5 коли, с които се разминахме и които да не са мерцедеси. После установихме, че това е начинът на хората от провинцията да се почувстват по-важни. В Тирана реално нямаше чак толкова много мерцедеси, но пък колите бяха по-нови. Извън Тирана обаче се спукваха да карат мерцедеси, просто защото трябваше някак си да избият комплексите. А и като се сетя дизеловите мерцедеси какви таралясници са и по колко харчат, не им разбирам много сметките, но не съм се и напъвал.
Трето, голяма жега и голяма пустош. Самите планини нямат едно дръвче по тях и от влизането в Албания до излизането от нея, климатикът на колата не съм го спирал. Заради морския климат и високите планини облаците рядко достигаха брега. Само един ден нещо се канеше да вали, но така и не дойде до нас.
Четвърто, пътищата нямат дупки. Направо да ахнеш, по какви планинскипътища карахме и с колко завои, нямаше една дупка, която да ме изплаши. Нашите планински пътища бледнеят пред онези, които имат там и които издържат на зверските жеги.
Пътуването до Тирана ни отне около 2 часа и малко. Интересното беше как на пътища, на които се движиш с над 90 км/ч и които се водят магистрала, макар да нямат аварийна лента, се продават печени царевици за по 50 лейки броя. Забравих да спомена, че албанската валута е Leke (лейки) като 100 лейки са 1,60 лв. Та по 80 ст. броя. Спираш на магистралата леко в страни, купуваш си и продължаваш. Отделно се продават плодове и каквото се сетиш.
За културата на пътя няма нужда да споменавам. Малко по-зле от македонската. Кръговите движения ми станаха любими. Понеже слагат кръгови движения дори на магистралата, то трафикът става ужасен и се образува едно ненормално задръстване в кръговото, което няма край. Реално всеки се бута да мине и ако не се удариш с някой значи си извадил късмет този път.
Иначе в самата Тирана останахме в хотел Оксфорд. Хората от хотела говореха перфектен английски, а и имаше малък паркинг, който ме улесни с паркирането в центъра на града. Хотелът беше много чист и приятен и определено ни спечели на фона на мръсотията, която беше около него. Ето как изглеждаше гледката навън:
Мизерия, мамма мия. Както и да е, не се мотахме много, разтоварихме багажа и попитахме на рецепция кой автобус да хванем до върха Дайти. Всъщност от него се вижда красива панорама към Тирана и към Йонийско море, което се пада в далечината. До него се стига с лифт като горе има хотел, ресторант и заведение. Има също и детска площадка, а и е доста по-прохладно на височина около 1100 метра. Оказа се, че в Тирана автобусите нямат номера, а са на цветове. Обяснимо е, все пак не е голяма столица. Хванахме син автобус с надпис Porcelan и стигнахме до горе като мина през центъра на града. Билетът е 60 ст. Станахме свидетели на лудницата, в която живеят тези хора. Пазари, коли, мизерия и много хора. Правеше впечатление, че физиономиите им не са турски, а наподобяват доста на европейските. Всички бяха добре облечени като с моите дрехи на моменти се чувствах все едно съм някой от село. Наистина бях впечатлен от това как изглеждат, но не и от това къде живеят.
Возите се до последната спирка на автобуса и след това се прекачвате на следващия, който тръгва и се возите една спирка. Хубаво е да предупредите шофьора, че искате да спре на Дайти, тъй като нас щяха да ни откарат надолу. Добре, че една баба, която явно ни подслушваше ни попита дали сме българи и каза на шофьора да спре. Той ни спря на музея на изкуството, който се казваше нещо от сорта на БункерАрт. Реално един от бункерите го бяха направили в музей. Нямахме време за него и продължихме нагоре към лифта.
Стигнахме кабинковия лифт, който за двама човека излезе 32 лв отиване и връщане общо. Горе беше адски прохладно и приятно на фона на жегата долу в града. Имаше хубава гледка и ресторант с балкон, който гледаше към града, но ни беше твърде рано за хапване.
Попаднахме и на банда от онези забулените, които се забавляваха по типичния за тях начин. Стреляха с въздушна пушка. Все си мисля как не трябва да съм така предубеден към хората и всеки път се убеждавам в обратното. Как пък не заведоха децата да се радват на нещо друго ами много важно беше дори жените да покажат уменията си за стреляне с въздушна пушка. Все се сещам за вица:
DJ в арабска дискотека:
– А сега всички готови ли сте да избухнем заедно?
Насладихме се на гледката от панорамата над хотела и се върнахме с лифта. С Цвети искахме да се поразходим из центъра и да видим какво може да ни предложи Тирана.
Не беше лошо. Голям широк площад, на който му липсваха шадраваните, но пък беше приятно. Разходихме се надолу по посока известната пирамида в града, която се оказа запустяла и не беше кой знае колко интересна. Но пък там беше и зелената част на града с парковете и шадраваните. На мен лично ми беше доста приятно, а на връщане пък минахме през една от търговските улици наблизо, където седнахме да вечеряме.
Имената на улиците са Deshmoret e Kombit и Murat Toptani. Ето как изглеждат на картата:
Хапнахме нещо, което не беше кой знае колко традиционно, но беше доста вкусно. Водеше се ресторант с органична храна като Цвети хапна нудли с пъстърва и орехи, а аз хапнах телешко печено и отделно оризови кюфтенца с джоджан. Като цени не бих казал, че Албания е много по-евтина от България. Вечерята си ни излизаше 40-50 лв отма, дори и бързата храна беше на същите цени като при нас, дори малко по-скъпа. В курортите колата си беше по 2.40, бирата си беше по около 3 лв, не беше кой знае колко евтино.
Не ни отне много да се доберем до хотела и да приключим курса за деня. На следващия ден ни очакваха Драч и Вльора.
Ден 3 – Драч и Вльора
Като цяло хората в Албания се оказаха доста по-гостоприемни отколкото съм предполагал. Обясняват маршрути, изпращат ни до самото място, което искаме да посетим, на едно от местата дори ни носиха багажа без да искат нищо в замяна. Посрещаха и ни изпращаха с усмивка. Много приятно изненадани останахме от това. Също така макар на моменти да ми изтръпваше кожата, особено когато попаднахме в крайните квартали, през 90% от времето се чувствах изключително сигурно и нормално. Колата съм я оставял с леко отворени прозорци заради жегата, вътре стоеше една малка раница, все имаше какво да се открадне, но никога не се стигна до там. Особено централните части на градовете създават впечатление за сигурност. Пълно е с много чужденци и не видях един, който да трепери за вещите си.
На сутринта без големи церемонии тръгнахме към Драч. На Цвети не ѝ се пътуваше много, в крайна сметка бяхме изминали доста път за 2 дни, но аз много исках да посетим Драч. Сещах се за битката с Византия, която слага край на Първото българско царство.
Пътят до Драч се оказа интересен. В Тирана попаднахме на задръстване на единственото прочуто кръгово, след което започваше магистралата за Драч. На това кръгово имаше такава опашка от коли, че направо се видях в чудо как ще влезем в него. Ето и прословутия клип от него:
https://photos.app.goo.gl/o236hUgDAWWyRNvr7 – Видео от прословутото кръгово
Мазната Мазда
В крайна сметка стигнахме Драч без особени проблеми. Оказа се, че паркингът покрай плажа е безплатен като спрях доста близо до кулата подобна на тази в Солун, на която са направили кафе отгоре.
Всички деца обичат кокошки
Пихме по едно кафе и се поразходихме из крайбрежието на Драч. Правеха впечатление високите сгради, прекалено високи, които закриваха гледката към морето с мащабите си. И повечето бяха доста стари, не знам какво си мислят тези хора. На кой му трябват такива 15 етажни сгради точно до морето. Както и да е, нагледахме се пак както на нови сгради, така и на оръфани такива и газ към Вльора. Очакваха ни още почти 2 часа до там.
Пътят до Вльора преминава през една нова магистрала, която все още се строи, но двете платна от едната ѝ част са пуснати и е перфектна за каране с изключение на 2-3 скокчета по пътя преди мостовете. Забравих и да спомена, че в Албания не се плащат никакви пътни такси!
Във Вльора останахме в хотел Family Holiday. Като цяло самото място се оказа доста зле. Натъкнахме се на „другитe“ албанци. От онези мазните, нахалните, преместиха ни в тяхната стая, не беше особено чисто, около хотела беше пълно с изхвърлени боклуци. Плажът беше наблизо, но ми беше много трудно да изкарам от главата си купчините с боклуци наоколо.
Отидохме на плажа и гледката беше невероятна. Виждаше се планината, виждаше се и остров Сазан. Беше много красиво да гледаш море и планина на едно. Водата обаче не беше очарователна. Не беше толкова чиста, колкото очаквахме, а и имаше лек мирис. На следващия ден щяхме да установим как сме се прецакали като не сме останали на южния плаж, където водата нямаше нищо общо.
След като си направихме хубав плаж (някои хора едва издържаха вече), решихме да отидем до центъра на града на разходка. Хостът ни обясни, че се намира на не повече от 10 минути пеш, но не обясни накъде да хванем. И аз реших да ни поведа с Цвети към предполагаемия център, който не се оказа там, където мислех. Всъщност центърът на града е изцяло покрай плажната ивица, а не някъде по-навътре както си мислех.
Каква тел да слагаш на оградата като можеш да сложиш счупени стъкла … 
И тръгнахме ние по едни преки улици из Вльора. Никой не се вижда, едни оръфани къщи, асфалт няма, някакъв пясъчен път. От едната страна хубави къщи с нови коли с италиански регистрации, от другата страна блок пред разпадане затънал в купчини боклуци. Излизаме по едно време от тази джунгла на една по-свястно изглеждаща улица, която беше осеяна с кръчми и минаваме покрай тях. И като видях как ни гледаха хората от заведенията поизтръпнах. Онзи наглият проучващ поглед, сякаш те чакат да кажеш нещо, за да ти скочат на бой. Бая ми настръхна козината, побутнах Цвети да вървим по-бързо и да се отдалечим. Направо ми олекна, когато 5 минути по-късно намерихме главната и се вписахме в тълпата.
Потърсихме къде да хапнем, защото и двамата вече бяхме примрели от глад. Обаче прави силно впечатление още от Тирана, че нямат много ресторанти. Същият се оказа случаят и във Вльора. Има много места за бързо хранене, доста магазини, но не и хубави ресторанти.
Тук е мястото за една вметка. Нямат много ресторанти, но имат страшно много кафета и всичките са едни нагласени, направени, направо нашите бледнеят пред техните. В модерен стил направо да ти е кеф да пиеш кафе. Но не и къде да хапнеш хубава традиционна храна.
Докато вървяхме в посока към плажа видяхме будка, на която пишеше Информация. Виждал съм такива в Санкт Петербург, на тези места получаваш информация за града, а хората, които работят в тях говорят перфектен английски. Поговорихме с момичето, което беше там и то ни препоръча един не много скъп ресторант, в който похапнахме хубаво и сравнително евтино.
Забравих да спомена за пресичането на пътя в Албания. Такова нещо като пешеходни пътеки въобще не важат. Във Вльора дори имаха полицаи, които спираха колите малко преди пешеходните пътеки, за да не блъснат пешеходците. Пълен цирк. От тогава стъпим ли на пешеходна пътека все ръчках Цвети да вървим по-бързо. Просто беше абсурдно как те чакаха да освободиш 50 см от пътя и веднага минаваха, няма значение, че можеш нещо да залитнеш или да се подхлъзнеш, има ли разстояние да мине колата – минава.
След това се разходихме по алеята, която вървеше около плажа и която беше претъпкана от народ. Аз толкова народ рядко съм виждал, дори и в Пловдив в събота вечер. Направо площадът беше пълен, имаше някакъв концерт на центъра, отделно пък хората бяха насядали навсякъде, заведенията пълни, музика бучи отвсякъде. А и градът изглеждаше романтично, сякаш зад вечерните светлини и приглушената музика криеше лицето от другата страна на монетата – онова бедното и изтерзаното.
Тая селяндурщина често я виждам и при нас
След една лека и приятна разходка дойде времето за екшъна. Цвети беше доста уморена, а и ние доста походихме пеш и искаше да си хванем такси. Обаче беше такава лудница и имаше такива задръствания, че беше просто абсурдно да успеем да си хванем такси, най-малкото щяхме да стигнем по-бързо пеш отколкото да висим в него. Походихме малко и към края на улицата, където се чудехме как да пресечем, минава покрай нас един жълт мерцедес комби с надпис такси отгоре, спира и пътника от него излиза. Цвети направо се втурва да тича насред кръстовището, аз тичам след нея и се моля да не ни отнесат, тя направо скача в таксито и му казва да тръгва. Ха-ха, голямо шоу бяхме. А таксиджията, тъй като беше спрял в обратна посока на нашата, направи такъв обратен завой на кръстовище, че направо останах зяпнал. Направо пуска мигача, влиза, почва да премигва с фаровете и си пере все едно премигването му дава предимство пред всички. Взе ни 300 лейки (5 лв) за около 3 км, но колкото – толкова.
Благополучно се прибрахме вкъщи, а и една от мечтите на Цвети се сбъдна – вози се в Мерцедес в Албания. хахаха
На следващия ден ни очакваше Ксамил, където щяхме да останем цели 3 нощувки! Но за това в следващата част на пътеписа.
Mirchev's Space 