Част 5 – Среща на живо с кравата Милка

Не знам как мина толкова много време, от когато последно писах. Вглъбен в работата ми или просто исках да запазя спомена за Швейцария само за себе си стигнах до това положение, в което ми беше трудно да напиша дори и дума за тази невероятно дива страна … до днес. Нека продължа с пътеписа сега.

Планът

Търсенето на добри квартири в Швейцария, естествено, удари на камък. Цените бяха зверски скъпи и не бях сигурен дали няма да е по-добре да остана на хотел. Въпреки това, скоро намерих квартира, която беше в едно селце близо до Берн. Семейство даваха стая под наем за цена около 100 лв нощувката. Реших, че ще е интересно да си поговоря с швейцарци и наех стаята на Marianne.

Идеята беше да тръгна от Комо и да стигна до Берн. Не ме интересуваше много от къде ще мина, важно ми беше да карам из Алпите, а не по магистралите. Исках да посетя също Люцерн, тъй като то е доста популярно туристическо място. Но тъй като пътят Комо – Люцерн е не повече от 4 часа, реших, че ще мина през популярният град с името Кур (Chur) и ще удължа карането да бъде около 5 часа и половина.

От Комо до Сан Готардо и моменти, от които кожата ти настръхва

Няма нужда пак да казвам, че ставането беше рано. Този път не заради друго, но адреналинът биеше в главата ми от рано. Знаех какво предстои. Време беше да се срещна с мечтата ми. Бях си мечтал да карам мотор в Швейцария, а ето че бях вече там. И както се случва по книгите, така се случи и при мен. Събудих се мега напрегнат от идеята , че днес предстои сбъсъкът между реалността и това, което само съм си мечтал.

В интерес на истината прекарах прекрасно спокойно в квартирата ми при Davide и Vittoria. Усещах, че имах енергия в себе си и реших да тръгна за Como. Все още си спомнях от пътеписа, който  бях чел, че мотористите си бяха намерили мотористка карта на Швейцария и следваха маршрутите набелязани от нея. Исках и аз да намеря такава и това ми беше целта на сутринта. Спирах на всяка възможна вестникарска будка или книжарница. Имах нужда от такава карта, просто защото не се бях потрудил да си направя плана къде точно да карам. Знаех, че искам да карам из проклетата Швейцария, какво значение има къде.

Преди още да успея да се събудя вече бях на магистралата и стигнах Комо. Реших да се отбия през градчето на границата между Италия и Швейцария и да видя адежба дали имат мотористки карти за мераклии като мен. Влязох в града и на първата будка за вестници и карти спрях да питам за мотористка карта на английски. Получих странен поглед, някакви изречения на италиански, че на центъра има книжарница и да проверя там. Още беше рано за майни, затова продължих по пътя си и след 10-тина минути бях на центъра. Но познайте какво. В 10 часа сутринта книжарницата не работеше. Мързеливостта в Италия е болест подобна на корупцията унас. Навсякъде е и няма отърване. Спрях отново до една будка, попитах за друго място, оказа се, че няма такова място. Майната им, имах GPS и поне 3 офлайн карти на Швейцария, все ще намеря къде да карам. А и не вярвах, че по средата на лятото няма да срещна други мотористи. Дадох газ из Комо и тъкмо се задавам аз из един лек завой и … гранична полиция!? Стояха и дори не проверяваха паспортите, а аз като незапознат със ситуацията, спирам до граничния полицай, подавам личната карта, отзад се почва едно свирене, той ме гледа странно и ми маха да продължавам. Шибани жабари, толкова се радвах, че пресякох границата и напускам страната на жабите топ пилоти разнасящи пици.

Малко след „границата“, реших да попитам на поредната бензиностанция за картата, а и да заредя малко бензин. Боже, чак сега забелязах цените на бензина. Още не бях влязъл и цена от 1.44 евро. Нещо в мен започна да предсказва какво ме очаква по-навътре. Добре, че си бях взел ядене (ха-ха). Сипах догоре, разпитах за такава карта – нямаха. Време беше да зарежа тази карта и да се съсредоточа върху карането и наслаждаването.

Гладът много скоро ме навести докато карах на магистралата, но за мое щастие си бях взел сандвичи за хапване от Милано. Мотористката в Хърватия ме предупреди, че в Швейцария е много скъпо и е хубаво да нося със себе си храна. По дяволите, не може да предположите колко е скъпо.

Още с влизането в Швейцария всичко се промени. В началото не се виждаха никакви планини, никакви върхове, нищо. Една огромна магистрала, адски много НОВИ автомобили и прав път. Наистина хванах да се притеснявам, защото планът ми за каране в страната на кравата Милка не включваше каране по магистрала в продължение на N на брой километри. След като преминах невероятно красивото езеро Лугано, започнах да усещам новата природа, която най-сетне се появи. В далечината почнаха да се подават едни диви и прекалено високи върхове, мъглата около тях беше като ореол, а аз почнах да настръхвам.

Първата ми спирка се случи може би час след като навлязох в Швейцария. Тъкмо бях навлязъл в Алпите и се появи отбивка на магистралата. Реших да спра и да хапна, да пия една енергийна напитка и да си почина малко. Отбивката имаше пейки и маси, малко паркче, а почти всичко по тоалетните беше електронно – от подаването на хартията и пускането на водата, до даването на сигнал, че е заета. Някои наши паркове не изглеждат така, тук една проклета отбивка изглеждаше все едно си в парк. По пътя срещнах един-двама мотористи, но нищо сериозно. Едно съмнение ме глождеше отвътре, може би ако не срещах мотористи, то това беше защото не бях на правилния път!? Още с влизането в Швейцария бях изключил мобилния трафик. Швейцария не е в Европейския съюз и нещата са си таковали майката на цена от 20 лв мегабайта. Пуснах офлайн картата и реших, че ще изляза на следващата възможна отбивка от магистралата. Така или иначе трябваше да заредя и щях да опитам да намеря отново прословутата мотористка карта на следващата бензиностанция.

30 км по-късно спрях на един огромен паркинг на Шел до един немски моторист каращ BMW R1200R. Нали споменах бегло за новия автопарк там? Е, всички мотори там също бяха нови. Заглеждам колегата от чисто любопитство, той поглежда и кима уважително също. Питам го дали може да ми каже за тази проклета карта, която търсих тази сутрин и той на нещо между немски, италиански, френски и английски ми обясни, че наблизо се намира проходът San Gottardo и задължително трябва да мина оттам. Учтив човечец, който показа немския си характер веднага след споменаването на San Gottardo. Изведнъж ме погледна строго, погледна слюдата на мотора и ми каза с един сериозен обвинителен тон: Ти нямаш винетка! Бях карал над 150 км без дори да се сетя за проклетата винетка. А все още си спомням историята за моториста глобен с 1500 евро за 25 км над ограничението или нещо подобно. Зарязах мотора и на бегом за винетка. Ако не знаете, вече ще знаете – в Швейцария има само годишни винетки. За мотор струват 40 евро. Ако щеш.

Взех винетката, залепих я на слюдата и все още стои на мотора за спомен. Не след дълго отново бях на магистралата и просто очаквах отбивката от нея. Бях настроил навигацията да ме отведе до San Gottardo, но знаех, че тя ще го направи през магистралата, но и ще се пренастрои ако сляза от нея. Не знам защо, но си мислех колко ще е яко ако срещна тук българи, ей така, на шега на майтап на майната си в дивите Алпи. Може би около 30-тина минути след като тръгнах от Шела и зад мен се появи софийско Пежо 407, пълно и най-вероятно пътуващо за Германия. Дали бяха българи или не ми беше все тая, изпълни ми се сърцето. Същевременно около мен се извисяваха едни диви голи върхове, сякаш подпиращи чистото синьо небе, които само като погледнеш и кожата ти настръхваше от мисълта, че това нещо създадено от природата е толкова невероятно. Времето беше прекрасно, слънчево и топло, трафикът беше лек, пътищата – безупречни, а скоростта – абе тя беше в рамките на ограничението, защото никой в Швейцария не караше над него. Но затова по-късно.

Да се чувстват поздравени хората с Пежото ако четат това. Дойде времето на първата отбивка, майната ѝ на магистралата, време е да се срещна с истинските швейцарски пътища. Споменах ли за тези проклети магистрали, на които няма лопкане,  няма тропкане, които са строени над дълбоки долини и до високи върхове? Ако не съм, вече го споменавам. Магистралата, по която карах, беше четирилентова магистрала, вървеше над едно огромно дере с нужните колони, виадукти и прекарана през такива местности, през които ако ние строяхме магистрала, Струма щеше да ни се види като детска играчка. В момента, в който хванах отбивката от магистралата, все едно попаднах в друг свят. Започнах да карам по най-обикновен междуселски асфалтиран път без забележки, всичко стана едно слънчево, приятно и най-сетне срещнах мотористи. И то не просто един-двама, а започнаха да изскачат на групи от по 3-4 човека. Ето къде са били, а не си губеха времето като мен да прекарат час на магистралата. Отбивката беше на Monte Carasso и от там продължих да следвам табелите за San Gottardo. Не беше трудно, навсякъде имаше табели и почти нямаше нужда да ползвам навигацията.

Първата ми среща с швейцарско селце се случи съвсем скоро. Не знам защо, но все си мислех, че швейцарците говорят на немски. Така ми е останало в съзнанието, някой като каже Швейцария и ги свързвам с немци. Обаче в няколкото селца, през които минах, всичко беше на италиански. Беше чисто и подредено, къщите стари, но поддържани. Имаше някакви дребни забележки, но все още не бях навлязъл достатъчно в страната, за да се запозная с истинския ѝ облик. Нямаше как да не ме порази нещо друго. Мерцедесите, които ме изпреварваха нон-стоп, защото не смеех да настъпя мотора по този все още непознат за мен път, в момента, в който се появеше табела с име на селце, намаляха до 45 км и с толкова се прекосяваше населеното място. Обръщам внимание, не 52, не 51, не 50, ами 40-45 км в час. Това правило продължи да важи из цялата страна. Извънградско не беше точно така, тъй като повечето се спукваха да напъват по планинските пътища, доколкото те позволяваха това. Отделно на това, скоро пътят почна да се вие от село на село и се качвах все по-нагоре. Чудех се дали е възможно да има път на още по-високо и няколко минути след това установявах как от високо виждам мястото, където съм си мислил това. Беше много диво и красиво. Скоро, пътят в едното село се оказа затворен и беше отбит през близката самолетна писта, която явно не се използваше. Усещането да караш по самолетна писта в планината беше яко. Смеех се като си мислех, че тук е мястото за топ пилотите като мен – на самолетната писта в Алпите (ха-ха).

San Gottardo не беше толкова далеч. По пътя минах през селце на име Airolo и вече виждах огромния връх пред мен. Стана стръмно, моторът хвана да се чуди между четвърта и трета, дадох му газ и докато се усетя двама италиански мотористи с онези огромните рокерски мотори направени за път, с по една девойка зад тях, ме направиха да изглеждам така, сякаш съм спрял. На мен ръката ми трепереше все още като влизах в 180 градусовите завои, които са рядкост в Родопите. Тук всеки 6-7 завой беше такъв. Но забелязах, че почти никой не ми отговаряше на поздрава с ръка. Само някакви крака са вееха във въздуха и ми трябваше известно време, за да осъзная, че всъщност тук хората се поздравяват с крака, а не с ръце. Причината беше очевидна. Не искаш да оставиш кормилото на този опасен път, който не спира да се вие около върха като змия около своята жертва.

Карането до San Gottardo беше изумително. Пътят беше широк, без никакви забележки, пълен с мотористи и тук-таме някое кабрио Порше, Ферари или нещо от сорта на някой богат чичко. На самия връх, до който проходът стига, има езеро и вила, на която повечето отсядаха да пият кафе. Аз слязох да направя снимки и да се насладя на гледката. Отдавна беше изчезнала високата растителност. Природата наоколо представляваше голи каменисти върхове и езера с кристално чиста вода. Имаше и ентусиасти, които се къпеха във водата. Усещаше се лекият и приятен студ на високите Алпи, а после прочетох, че съм на 2100 метра надморска височина. Нямах намерение да се задържам, адреналинът не ме пускаше от самото начало на изкачването на прохода и не ме остави през целия ден. Знаех, че Люцерн е прекалено близо ако се върна обратно на главния път и реших, че все още е рано. Имаше интересен планински път до Chur и от там до Люцерн. Вярно, щеше да ми струва още 2 часа и половина забавяне, но затова бях тръгнал.

Сан Готардо – Chur – Люцерн

След 20-тина минути престой на върха на Сан Готардо, тръгнах по посока Chur. Но преди това трябваше да заредя. Стигнах до град Andermatt и заредих на ето този прословут Шел. Освен, че си олях мотора, ами и една швейцарка, приличаща на разярена алпийска мечка, дойде при мен и ми се накара, че не съм могъл да си заредя самичък горивото. Пък там – вкарваш дебитната карта в колонката, зареждаш и то си дърпа сумата автоматично след като си заредил. Еми сори ама на Балканите, много хора са обречени ако не дойде момчето на бензиностанцията да им зареди бензин. Разделих се с поредните 15 евро и газ по алпийските пътища.

Разстоянието Andermatt – Chur е само 93 км, но се взима за около час и 40 минути. Гледките отново бяха изумителни. Пътят се виеше из планината, най-различни селца се появяваха из пътя, а надписите на италиански изчезнаха отдавна, появиха се тези на немски.

Минах през прохода наречен Oberalp Pass. Беше пълно отново с мотористи, повечето от които влизаха с такава смелост в завоите, че благородно завиждах. А и малко след като минах тези завои, които се виждат на снимката отгоре, открих кравата Милка.

След слизането от Oberalp Pass вече започнах да се чувствам в познати води. Пътят се поизправи, последваха леки приятни завойчета, рядко имаше такива обратни завои, адреналинът поизчезна и усетих умората до момента от пътуването. Стигнах град Дисентис, всъщност не знам дали не е просто едно малко Швейцарско туристическо селце с 2000 човека население. Не, че имаше нещо специално в него, но гледката беше приятна и реших да спра и да почина за малко. Хапнах последния останал сандвич от Милано и заредих с последния редбул от България. Има ли смисъл да повдигам темата за подредеността на швейцарците, особено в немския край. Имаха площадки за игра и почивка, тенис кортове, футболни игрища, всичко беше все едно нарисувано. Чисто, подредено, а и времето дето нацелих го правеше още по-красиво.

След не повече от 30-тина минути каране се почувствах зверски уморен. Трафикът стана доста – коли, тирове и мотори се състезаваха по тесния път в нанадолното. Времето стана изключително топло, слънцето на спира да пече, а аз се усещах, че бях почнал да карам на автопилот. По едно време просто спрях мотора на една отбивка, подпрях го, хвърлих каската и екипировката и легнах на една поляна с шарена сянка. Ударих една яка дрямка за 30-тина минути и се събудих като нов човек. Беше почнало да става жега дори нависоко в планината и просто така приятно ме унасяше на чистия въздух, че няма кофеин, няма нищо, просто си плачех за почивка.

Град Кур (Chur) го подминах транзит. Исках да стигна до Люцерн, да хапна нещо и да се поразходя. Бях забравил една малка подробност, която беше времето там. В Комо бях видял, че се очаква да вали по-късно през деня, като предполагах, че дъждът ще бъде малък и няма да бъде нищо сериозно. Докато се усетя и вече бях отново на магистралата за Люцерн и се придвижвах доста бързо.

В Люцерн пристигнах в 5 часа следобед т.е. точно в час пик. Как го вадя този късмет не знам, все така ми вървеше, и в Милано беше същото. Посрещнаха ме задръстванията на входа на града, но последвах примера на другите мотористи и просто влязох в аварийната лента и продължих да карам там. В началото на Люцерн всичко изглеждаше нормално. Път, платна, трафик, светофари. Но в центъра положението се оказа доста по-различно, отколкото го мислех. Изведнъж се появиха колоездачни пътеки широки около метър от двете страни на платното. Колоездачите хвърчаха около мен, мотористите се гъчкаха постоянно, навсякъде коли, а трафикът си беше като в София. Не ми стигаха светофарите и колите, но трябваше постоянно да внимавам да не блъсна някой колоездач, който често караше по-бързо отколкото аз вървях с мотора.

Не след дълго се озовах точно на малкото паркче до езерото Люцерн. Откриваше се невероятна гледка. И такава, от която косата ми се изправи. Най-сетне видях какво идваше срещу мен. Хем умирах от глад, хем не исках да се озова в средата онова черно чудовище, което се задаваше от поредния алпийски връх. Разходката ми из Люцерн беше в рамките на 20 минути. Не исках да рискувам, беше вече 5 и 30, исках да стигна Берн и по възможност да избягам от задаващата се буря. Мога да кажа, че за краткия ми престой там видях всякакви нации, китайци, негри, араби, беше супер странно, че има толкова различен народ там. Но нямах възможност за дълги наблюдения. Тръгнах към Берн, направо по магистралата или път или каквото имаха там.

Първоначалният ми план на излизане от Люцерн беше да посетя и Entlebuch, регион в Швейцария, който е защитен от Unesco, но през който може да се мине като заплатиш съответната такса. Пътят през него изглеждаше много красив, но бурята провали тези планове. А докато изляза от града, което ми отне поне още 40 минути, бурята вече беше при мен. Озовах се на един четирилентов път на излизане от Люцерн, когато насреща ми се зададоха някакви невероятни ветрове и огромни капки дъжд. Тези ветрове, пред които дори ветровете на Лили Иванова благоговееха в този момент, наистина ми изправиха косата. Започнаха да късат клони на дървета, аз едва си позволявах да карам с 50 и в един момент като ме задуха онзи вятър, озовах се от лявото в дясното платно в рамките на 1-2 секунди. Добре, че колата зад мен пазеше дистанция като ме гледаше как се мъча. Аз си изкарах акъла и направо очаквах в следващия момент да се озова в канавката. За мое щастие, пред мен се появи мост и дори не се зачудих за момент. Паркирах мотора в аварийното платно под моста и просто чаках. Ей, това беше едно от най-дългите чакания в живота ми. Дали бяха 5-10 или 20 минути, не помня. Но си спомням гледката как клоните от дърветата се късаха и валеше из ведро. Лошото е, че го имам и на клип.

Реших да рискувам, може би след 20 минутно чакане под моста. Тръгнах и за мое щастие, въпреки че все още се виждаше как вятърът местеше клоните на дърветата във високата им част, вече не духаше толкова силно на пътя. Не повече от 15 минути каране и асфалтът беше напълно сух и нямаше дори помен от бурята. Беше типичният пример за времето в планините – напълно непредвидимо. След това ми изпитание вече се чувствах напълно изтощен и готов да прекарам нощуването в мястото, където бях отседнал (малко над Берн). Нямах желание да посетя Берн, тъй като бях сигурен, че ще загубя още доста време.

Нещо, което забравих да спомена, че около Люцерн и по посока Берн, надписите почнаха да стават на френски. В мен се градеше постепенно едно впечатление за тази страна, което ще споделя накрая на този пост.

На гости на Marianne

Около 7 и 30 бях вече при Marianne. Бях гладен като вълк, последното нещо, което бях хапнал, бяха сандвичите от Милано. Опитах се да спра по пътя и да си взема нещо от близките магазини и представете си, нищо не работеше след 5 и 30 следобед. Дори бензиностанциите бяха затворени. Теглих една майна на мързеливците и реших, че ще ям като си оставя багажа. Посрещна ме мъжът на Marianne на име Eric. Беше около 45 годишен, среден на ръст, рошава и прошарена коса, носеше очила и обикаляше в къщата по потник. Създаваше първо впечатление на леко шантав, леко глупав човек, а после разбрах, че е и типичен французин. Не говореше английски никак добре, да не кажа хич, но се разбрахме. Учтив човек, но определено лентяй. Къщата беше в хаос, явно чакаше жена му да се прибере, за да вкара всичко в ред. Опитах се да поговоря, я за времето, я за прекрасната природа навън и приятния залез, но получавах често отговор на френски, който определено не схващах.

След като си оставих багажа реших да го попитам за място за хапване. Обясни ми, че нищо в Швейцария не работи след 6 часа и едва ли ще мога да хапна някъде. Беше на път да разбие мечтите ми. Но бързо ми предложи да направи бъркани яйца за ядене. Аз се съгласих и започнах да си разопаковам багажа. Няма и 5 минути и Ерик идва при мен и ми казва – „Яйцата са на масата, надявам се знаеш как да ги направиш, защото аз не съм добър готвач“. Беше ясно, че ще си ги направя сам. Предложи ми и ориз, но понеже за пръв път чувах за яйца с ориз, реших да пропусна предизвикателството. Да не говорим, че този човек, едва ли беше чувал за неща като олио, сол, а да не говорим за хляб. По-късно ми донесе тънки резени черен хляб, които в България бихме ги нарекли чипс, но 4 яйца и 3 резени хляб ме накараха да се чувствам в рая.

Мястото на Marianne и Eric не беше лошо. Едноетажна къща, с огромен хол и голям телевизор по средата, 2 отделни детски стаи, 1 отделна спалня, кухня в ъгъла до хола и отделна баня и тоалетна. Отвън имаха гараж за 2 коли, а дворът беше сравнително голям, с много цветя и приятна гледка към близкия хълм, но за съжаление Алпите не се виждаха много ясно. Въпреки това беше приятно. Представях си на старини как бих живял на подобно място.  Ерик ми изглеждаше спокоен човек, не бях сигурен какво работи точно, но на сутринта щях да разбера повече, когато щях да се запозная с Marianne. Часът беше вече 9 вечерта, а аз едва гледах. В 10 вече бях труп в леглото, настроих алармата за 7 и 30 сутринта, сложих телефоните, камерата и допълнителните батерии да се зареждат и теглих чертата на деня. Усетих какво е да караш в Алпите и успях да оцелея след бурята в Люцерн.

Първи впечатления от Швейцария

Бих казал, че първите ми мисли за Швейцария можеха да се опишат с думите „дива красота“. Просто е диво, толкова диво, че те изумява и те кара да настръхваш. Дори ти е трудно да проумееш как природата създава подобна красота. Върховете се извисяваха толкова нависоко, че като погледнеш нагоре от магистралата, просто не можеш да ги видиш. Една постоянна гъста мъгла се стелеше над тях.

За пътища и подреденост няма смисъл да говорим. Имат пътища на 2100 метра, без дупки и кръпки и то прекарани през такива места, на които „ум да ти зайде“. Имам много клипове, особено в началото на прохода Сан Готардо, където много майки се споменават в рамките на 2 минути. Същевременно правилата се спазват, защото глобите са големи и са на база дохода на човека, няма такова нещо като фиксираните глоби при нас.

От друга страна ми липсваше националността. За мен Швейцария е просто един отрязък от Германия, Франция и Италия. Хората там говорят на италиански, немски и френски и е въпрос на късмет да попаднеш на някой, който говори английски. А и английско говорящите са рядкост. Табелите по пътя се смениха от италиански, на немски и френски. Същото беше и на бензиностанциите. Посрещаха ме с „Ciao“, „Hallo“ и „Bonjour“.

Времето е може би това, което разваля пейзажа. Сменя се прекалено често и трябва постоянно да си в крак с това какво идва и какво си отива. Но швейцарците са предприели мерки, за които разбрах много късно. Тях ще ги споделя в следващ пост, но тук само ще загатна за MeteoSwiss.

Най-големият въпрос в мен беше, по-красива ли е от България или не е? Онзи разказ на Алеко – „Какво? Швейцария ли?“ все още ми се моташе в главата. Не мога да си кривя душата и да кажа, че не е красиво. Една от разликите беше, че при нас природата е сякаш гостоприемна. Сякаш те кани да се разходиш, да я опознаеш и обикнеш без дори да полагаш някакви огромни усилия или да имаш нужда от специална екипировка. А там, там природата просто не ѝ пука за теб, тя е там, за да те изуми и за да благоговееш пред нея, но не и за да те покани, да я превземеш. Затова не бих могъл да сравня Швейцария с България. Всяка една има своя уникален дух и чар. Но за едно бях благодарен и го оценявах от все сърце. Оценявах Съединението ни. Оценявах, че ние не сме Княжество България и Източна Румелия. Оценявах, че колкото и зле да сме, не представляваме 3 различни култури просто под едно общо фиктивно географско очертание. Може и да сме разединени, но имаме един общ език, една обща вяра и едно общо изстрадано минало. Но философстването не е за тук. А следващият ден от това пътуване отново щеше да започне по достатъчно много вода.

Равносметка

СНИМКИ

KML файл с историята

Място за нощуване:  Diesse, Canton of Bern, Switzerland при Marianne

Location history:

Почти 9 часа пътуване и около 520 км изминати. 3 часа обикаляне и почивки. Цената на бензина беше около 1.50 евро, а на сандвичите, които в Италия струваха също 1.50 евро, в Швейцария бяха по 5 франка всеки. Винетките са само годишни, за мотор беше 40 евро. Нямаше други пътни такси. Всички останали неща за пиене като елементарна кола беше 2 евро, водата също 2 евро (говорим за бутилки от 600 мл). Носех си една пластмасова бутилка за вода и си я пълнех доста често. Просто цените бяха абсурдни.

Видео