Поради естеството на работата ми често се налага да се съобразяваме с католическите празници, а не с православните. Затова за Великден 2026 решихме да направим нещо малко по-лудо — пълна седмица плюс двата уикенда, общо 10 дни, в обиколка на почти всички балкански държави, които можем да поберем без да се разпаднем психически.

• София – Охрид, Македония
• Охрид – Улцин, Черна гора
• Улцин – Будва
• Будва – Котор
• Котор – Дубровник, Хърватия
• Дубровник – водопадите Кравица, Кочуша и град Мостар, Босна и Херцеговина
• Мостар – Благай теке – Сараево – Златибор, Сърбия
• Златибор – София

Макар и понатъпкан, успяхме да изпълним всичко от него. Тъй като бях посещавал Черна гора и Албания в едни други моменти от живота ми, моята цел беше Босна и Херцеговина. Там усещах още при предишното ми пътешествие към Швейцария, че има един скрит диамант, който очаква да бъде намерен и ми беше най-интересно там. Но пък исках да покажа на децата красотата и на другите държави до нас.

Началото

Още с тръгването от София бяхме яко натоварени, но настроението беше на 6. Тръгнахме към 3 часа следобед в петък с идеята, че до 9 ще успеем да стигнем до Охрид. Планът беше да минем през Гюшево, оттам Крива паланка, Скопие и Охрид. Преди много години бях ходил до Охрид както сам с мотора на няколко пъти, така и с Цвети с колата. Имах надеждата, че може би са довършили магистралата, чийто строеж свързвам вече с нашата Хемус, но така и не влязох да се поинтересувам, което впоследствие за мен лично се оказа грешка.

На границата нямахме никакъв проблем. Напълно нормален път, леко спускане и след доста завои по река Крива бяхме по пътя за Скопие. Нищо проблемно, нищо набиващо се на очи. Обаче стигнеш ли магистралата за Скопие и околовръстното му, майко мила. То са дупки, дясната лента е ад, изведнъж спомените заприиждаха. Ти караш вляво, там карат със 140, изпреварват ни в аварийната лента, аз карам в аварийната лента, някакви премигват и се хилят, все едно съм им длъжен да им правя път. И постоянно пунктове за плащане на тая кочина. Искрено съжалих, че не минах през Логодаж и не хванах на юг. Макар пътят да не беше топ, нямаше тоя гърч около Скопие, а и градовете като Битоля и Прилеп имаха някакъв специален чар.

Не стига скапаното околовръстно и нещото наречено магистрала, ами като хванахме да катерим пътя покрай Национален парк Маврово, то като се почнаха едни обратни стръмни завои, тирове дето не просто застъпват линията, ами се опитват да дойдат на гости, други такива, дето ти дишат във врата, пълни с товар, а аз хич не се имам за шофьор, който кара бавно, направо ми призля. Още повече, че беше тъмно и карах на светлини, и идеята, че ще стигнем в 9 просто отлетя. Северна Македония е един час назад и въпреки това закъснявахме.

След Кичево сякаш нещата се успокоиха и тук-таме се появи магистрала. Защо тук-таме ли? Ами ту има 5 км магистрала, ту идва отбивка, някакъв ту черен, ту асфалтиран път и после пак 5–10 км магистрала, и така почти до Охрид. Тая магистрала няма да е готова, докато съм жив, сигурен съм.

В Охрид влязохме в 23 часа тяхно време. Т.е. 12 наше или поне 8 часа път до там. Честно казано, не знам какво точно направих, като имаш предвид, че не съм слизал от кемпера за 5 минути и имахме точно 30–40 мин. почивка на Шел на Струма, за да хапнат децата. Спряхме на стадиона, който беше празен, намерихме си едно приятно място и останахме там и за идния ден.

На следващия ден решихме да се разходим из Охрид и да посетим Охридското езеро. На място ни предложиха кратка разходка с лодка за 20 евро с трите деца, като минахме около крепостта на цар Самуил, през църквата на Свети Йован Богослов, покрай плажа Лабино и обратно на пристанището. По пътя ни обясниха, че езерото е дълбоко над 280 метра и е защитено от ЮНЕСКО, така че в него не може да се лови риба, което преди се е практикувало масово с мрежи и е било на път да унищожи подводния живот.

Градът ни хареса както винаги. Дори и при ходенето ни в Албания ни беше харесало много и отново бяхме с лодка, макар и само двамата с Цвети. Седнахме да хапнем отново на същия ресторант Белведере, който само намерих от предишния ми пътепис, че и двамата не си го спомняхме. Не беше лошо, беше вкусно, просто самото място беше малко по-западнало.

На връщане след обяда се оказа, че на стадиона имаше мач и бяхме наобиколени от коли. Веднага ми изскочи в главата дали няма някой да е направил някоя мизерия, като ни видя с българската регистрация. Побързах да стигна кемпера и какво да видя – бяхме наобиколени от полицейски коли от всички страни, които охраняваха стадиона. В такава обстановка едва ли някой би си и помислил 😀 Останахме да погледаме мача, децата поиграха и в късния следобед реших да не се мотаме повече и да тръгнем към Черна гора.

На път за Черна гора

Вече бяхме посещавали Албания с Цвети в пътеписа тук, затова и решихме да я пропуснем и направо да се насочим към Черна гора. Имаше едни поредни 6 часа каране до Черна гора през Албания, но пък след това можехме да се насладим на истинската част на пътуването ни, като го караме по-бавно.

На границата между Албания и Северна Македония нямахме никакви проблеми. Пътищата в Албания бяха малък проблем. Поведението на шофьорите на пътя беше по-големият проблем. Много ремонти текат в участъка на границата Кафасан – Qafë Thanë. Огромно слизане надолу на втора скорост от парка Шебеник до долината на реката Луми Шумбин. Последно като бяхме с Цвети беше много сухо и мръсна жега, а сега вреше и кипеше от вода, водопади и зеленина. Погледнеш нагоре към небето, стърчащи зъбери, сняг и облаци. Надолу вода и камънак. Истинска приказка.

Едно от първите неща, които направиха впечатление веднага след границата, бяха безкрайните малки гаражчета с маркучите, насочени нагоре,, от които водата се стичаше директно на улицата. Оказа се, че това е показното, че на място могат да ти изчистят колата. Ако го нямаше, сигурно минувачите щяха да си помислят какви са тези дупки. Коментирал съм и в другия пост безкрайните стари мерцедеси, мутренските коли със затъмнени прозорци и липсващи номера и отвратителния манталитет на каране. Докато стигнем до магистралата за Тирана, то не бяха залепвания за кемпера, изпреварвания без тотално никаква видимост, при които единият, който изпреварваше на непрекъсната лента и на завой, след 20 метра се оказа, че полицията е на завоя и го спряха, докато ме изпреварваше в насрещното, пълен абсурд. 5 минути по-късно ме изпревари по абсолютно същия начин… Дано поне са взели добри пари.

На магистралата всичко беше хубаво като асфалт и пътищата в интерес на истината наистина правят добро впечатление. Обаче, за съжаление, се оказахме в час пик по път и не знам колко пъти ни изпревариха през аварийната лента. В Тирана не спряхме, но задръстванията ни задържаха за 15-ина минути в града. От там към Шкодра нещата се успокоиха и то много. Спряхме на един от паркингите, където има бензиностанция и ресторант, и хапнахме в кемпера. Имах намерение да хапнем и на ресторант, но нямахме кеш в нас от тяхната валута и реших да не насилвам нещата.

Пътят от Шкодра към границата с Черна гора е мамма миа. Тесен, висят клони, вечер нямаше такъв трафик, но засичанията с автобуси по пътя въобще не са приятни и съм сигурен, че тентата съм я закачил на повече от 2 места. Изключително тесен, макар и да е равен и без дупки. На самата граница отново нямахме никакви проблеми с влизането, нямаше и много коли, но ни отне около 15 минути да пресечем. Моментално имаше разлика в пътя. Стана широко, удобно, изчистено, маркирано, надписи за училища. За съжаление не хванахме много гледка, тъй като беше късно вечерта и единствено се виждаха червените лампи на ветрогенераторите, гледащи към морето.

Скоро слязохме на пътя за град Улцин близо до морето. Тази вечер избрахме да останем на къмпинг. Имахме нужда да оставим децата да играят на плажа, ние да починем и за момент да спрем времето на едно място. Къмпингът, който избрахме, се казва Сафари и беше ето тук. На ръба на 13 км плажна ивица. Беше прекрасно, тихо сутринта, леко ветровито следобед. Имаше кайт сърфисти, а места с гледка към плажа на къмпинга имаше много. Всичко работеше, макар да не беше много чисто. А за католическия Великден ни поканиха на безплатен обяд в ресторанта на къмпинга. Изключително любезно и мило отношение през цялото време, макар и да нямаше кой знае какво като меню. Насладихме се на удоволствието да се разхождаме на спокойствие по плажа, децата да се въргалят и да внесат пясъка в кемпера, да играят мач и просто да ни оставят да дишаме без да има постоянно мамо и тате.

На път за Будва

След двете нощувки на къмпинга в Улцин, настъпи моментът да тръгнем за Будва. На сутринта, докато търсех на кой да платя, понеже нямаше никой в къмпинга, поговорих с едно момче, което се оказа родено в Черна гора, но израснал в Америка. Върнал се, защото имиграционните го върнали. Заплащането било добро, но само лятото. Оттам нататък е слабо, данъците са под масата и определено не е достатъчно за нормален живот. Обмислял да замине за Германия, Англия или Холандия, понеже не можел да намери препитание за него и семейството му (имаше 1 дете). Да ви звучи познато? Макар и красиво и вървежно, само за лятото. Оттам нататък успех.

Бях ходил в Котор преди, но не бях посещавал Будва. Беше ми интересно и затова сутринта, след като решихме да спрем на една пекара, дума, която все по-често ще споменавам, хапнахме закуски и напълнихме стомасите, а после се ориентирахме по пътя за града. Трябваха ни около 2 часа, за да стигнем, като идеята беше да спрем и посетим острова Свети Стефан, където известни лица като Клаудия Шифър имат имоти. Островът е затворен за посещения, но може да се разходите до плажовете пред него, както и да си направите хубави снимки отпред. Пътят до него е без забележки, изключително красив и панорамен с прекрасна гледка към морето и островите в него. Може да ползвате ето този паркинг тук, който беше напълно празен по време на нашето посещение, но не зная дали това ще е така лятото. От него пеш до острова долу са около 15 минути.

Върнахме се на кемпера и газ към Будва. Там решихме да останем на ето този паркинг, от който до крепостта в града се стига за 20 минути пеш. Не само това, но децата можеха да карат свободно тротинетки, беше много близо до плажа също и макар да нямаше никакви условия, бях склонен да отделя 30 евро за нощувката, които ни поискаха.

Будва ме очарова, но и ме стъписа. Веднага правят впечатление строежите по плажа на огромни хотели, които биха засенчили слънцето, наистина. В един момент ми напомни за Слънчев бряг. Беше натъпкано от дискотеки, барове и отзад тези огромни строящи се хотели, които ехтяха от къртачите в тях. Имаха дълга плажна ивица, алея до нея, а зад нея път за коли, който също се ползваше като пешеходен. Можеше лесно да се разхождаш по плажната алея, макар че лятото се обзалагам, че е изключителна блъсканица, защото беше твърде тясна.

Хапнахме в ресторант до плажа, чиито цени бяха същите като в България и продължихме към крепостта. Имаше няколко входа към нея, а ние едва влязохме и забелязахме в далечината пътека, която се виеше покрай скалите срещу крепостта и надвисваше точно над морето. Веднага ни грабна интереса и така, както влязохме, излязохме и тръгнахме към нея. Срещнахме 3 германчета, които не бяха уплашени от температурата на водата и скачаха от 3-4 метра височина, докато се радваха на вълните. Беше много приятно, времето слънчево, а разходката лека. Малката бързо се унесе и се върнахме обратно в крепостта.

Да огледате целия стар град не отнема много време. Като цяло мястото е малко, но доста запазено и за 2-3 часа може да обиколите всичко даже 2 пъти. Ние обаче търсехме спешно тоалетна за децата и за нас и понеже видях, че на цитаделата има такава, реших да водя гилдията натам. Цитаделата е част от старата отбранителна система на града, като вътре има музей, библиотека и стари морски артефакти. Имаше и прекрасно кафе с тераса с гледка към морето и града на почти 360 градуса. Там има и две преплетени риби, чиято история е, че са двама влюбени, които са били обречени да не бъдат заедно и оттам името на града – Буда / бу две / нека бъдат двама.

Разходката ни из стария град приключи във веригата сладоледи Мориц, която е често срещана в цяла Черна гора. Оставихме децата да блъскат тротинетките по калдъръма на стария град и скоро вече бяхме обратно на кемпера. Вечеряхме в Бургер кинг, който не беше никак далеч и реших да донеса храната направо на кемпера.

Вечерта, за съжаление, не беше никак спокойна. Някъде около 2 часа сутринта чухме въртене на гуми и кола, която сякаш на метри от кемпера се въртеше в кръг. До нас имаше още един немски кемпер, но явно само аз чух какво се случва и станах да видя. Банда черногорски пишлемета редуваха да въртят колата зад кемперите, включително и зад един в далечината и след това избягаха. Това, което не разбирах, е, че масово паркингите, за които си плащаш, вечер вдигаха бариерите и така правеха път на такива пишлемета да влизат и правят каквото си искат. От една страна ги разбирам собствениците на паркингите, от друга страна не. Не стига, че нямаше никакви условия, ами и да треперя дали няма да ударят отзад, където е жена ми с децата.

Стари спомени в Котор

Сутринта взехме закуски отново от една пекара и след снощното приключение реших да хванем направо за Котор. Нямаше какво да вземем повече от Будва, както и повече от един ден няма какво да правя на Слънчака, освен ако не съм отишъл на купон.

Пътят между Будва и Котор беше в ремонт и беше умерено натоварен. Тук станахме свидетели отново на 2 катастрофи и задръствания покрай тях само за общо час път между двете. И двете бяха защото някой кара като луд, а другият завива неправилно между платната. Спряхме и на един доста голям мол по пътя, за да взема гума за ел. тротинетка, чиято гума спукахме с Габи на предишната вечер в опит да се разходим по алеята по-далеч с нея. Стигнахме далеч, но се връщахме пеш хаха. Та вмятам за мола, за хората, на които им е интересно, намира се ето тук.

В Котор съм бил с мотора и в предишен пътепис. Но си бях набелязал ето този паркинг в близост до центъра на града. Оказа се, че има невероятна гледка към залива, а децата се забавляваха на морето, което приличаше на голямо езеро. Отделно от това Марко, собственикът на паркинга, се оказа голям пич и ни предложи ток и вода, и напълних резервоара. Веднага тръгнахме към стария град, където беше истинска лудница.

Някак за това време от 3-4 дни, в които бяхме на път, много ми залипсва природата. Досегът непрестанно с тълпи от хора, тъпканиците по старите градове и постоянните пътища и сгради ми бяха дотегнали. Тук градът ми хареса отново, но беше такава жега, а беше едва април. Беше пълно с котки, а бебе Ели тръгна да гони една оранжева, която определено не беше в добро настроение.

Накратко за Котор. Той е един от най-старите и най-добре запазени средновековни градове по Адриатика, чиито корени водят още от времето на Римската империя. През вековете градът преминава през византийско, сръбско, венецианско и австро-унгарско управление, а най-силен отпечатък оставя Венеция, която владее Котор близо 400 години и превръща града във важен търговски и морски център на Адриатика. Именно тогава са изградени впечатляващите крепостни стени, които и днес се изкачват високо над залива и пазят лабиринта от каменни улички, църкви и дворци в Стария град. Заради уникалната си история, архитектура и драматичното разположение между планините и морето, Котор днес е част от световното наследство на ЮНЕСКО и се смята за едно от най-красивите места на Балканите.

Нямах търпение да кача децата горе на крепостта. Все още помня уникалната гледка надолу към залива. Но преди това отидохме малко да починем на кемпера, изморени от жегата и непрестанните разходки. Към 4 и 30 решихме да тръгнем нагоре за крепостта. Първо трябваше да стигнем стария град, а от него нагоре започваха безкрайните стълби, 1400 на брой. В сравнение с Шипка са около 890. Състезавахме се с децата кой ще е пръв на крепостта, като аз бях качил Ели в раницата, която се забавляваше от сърце на цялото изкачване. И така, докато ние бързаме, мама изоставаше отзад без да я виждаме къде е. По едно време с децата се озоваваме на върха на една кула и път няма. Аз, разбира се, все им повтарям приказката за костенурката и заека понеже Ели, която е 10 кг, ми взима здравето нагоре по баира, докато децата летят отпред. И тъкмо повтарям, че костенурката винаги побеждава и стигаме задънената улица. Наложи ни се да се върнем назад, търсим мама Цвети, а тя нашата едва се вижда като точка нагоре, ни маха. Всички направо зяпнахме, костенурката наистина стигна първа горе, а аз лично се смях от сърце.

Имаше си доста хора, но гледката наистина беше уникална. Красота, огромният широк ръкав, кемперът в далечината, круизният кораб долу в ниското и огромните планини, на вълни както е морето. Въпреки това голотата на планината ни напомняше красотата на нашата природа.

Но ставаше късно, децата огладняха от всичките разходки и по пътя се отбихме на тази невероятна месарница, която и преди беше лудо посещавана. Ядохме най-вкусното плато месо за 35 евро, което беше към килограм и двеста и включваше чебапи, разядки, пържоли и какво ли още не. Беше уникално, всички си облизаха пръстите и напълно разбирам защо има постоянно опашки. Мястото се намира ето тук.

Спахме спокойно покрай морето. Тихо и приятно. На сутринта се разбрах с Марко, че можем да останем поне до 4 на обяд, преди да си тръгнем. Това беше напълно достатъчно, за да направим и разходка с лодка до близкото селце, наречено Пераст. Така или иначе щяхме да минем с кемпера от там, но паркоместата са доста ограничени, а и кога друг път децата ще се повозят на лодка.

Лодка резервирахме през WhatsApp, като още на предишния ден имаше множество момчета от туристически агенции, които се оказа, че всичките ползват услугите на точно една и просто писах на телефона му, като ни излезе общо около 80 евро да ни оставят в Пераст и да ни вземат час по-късно оттам, тъй като те продължаваха до синята пещера, която звучеше интересно, но с гладно бебе и още две деца до него не ни звучеше като най-добрата идея.

По пътя спряхме на острова на Богородица от скалите. Отсреща се виждаше Свети Георги, където били погребани всички капитани, завършили първото училище за морски капитани, създадено именно тук, в Пераст. Историята на острова на Богородица от скалите е също доста интересна, защото се присънило на местен жител, че там на скалата трябва да направи църква, посветена на Богородица. Като посетил скалата, видял икона на Света Богородица и започнал да изхвърля неща около скалата, за да вдигне нивото и да построи остров. В продължение на повече от 2 века се изхвърлят останки от кораби, скали и какво ли още не от цялото местно население, за да вдигнат нивото на мястото и да построят острова и църквата на него, където се пазят различни морски останки и оръдия на стотици години.

От там лодката ни остави в Пераст. Пераст е малко каменно градче в Бока Которска, което някога е било дом на богати мореплаватели, капитани и търговци, а днес изглежда като застинала сцена от венецианско време — с барокови дворци, църкви и къщи, наредени между планината и морето. Историята му е най-силно свързана с морето: местните фамилии забогатяват от плаване и търговия, строят красиви палати и превръщат Пераст в един от най-елегантните градове по бреговете на залива. Срещу него стоят двата му символа — тайнственият остров Свети Георги и изкуственият остров Богородица от скалите. Затова Пераст не е просто красиво място за снимки, а град, в който всяка къща, камбанария и лодка сякаш напомнят за времето, когато съдбата на хората тук е била написана по картите, вятъра и морето.

В Пераст се поразходихме и потърсихме място да хапнем. Доста от известните ресторанти по ревютата в Гугъл бяха заети, но имаше и доста празни. Не ни се ядеше пица и търсехме място с чевапи или нещо подобно и намерихме. Времето на острова мина неусетно. Децата като видяха Мориц и нямаха търпение за сладолед, а аз като погледнах часовника и беше станало време да се връщаме. В далечината виждахме червената лодка, която идваше да ни вземе, а всички вътре изглеждаха загърнати и премръзнали. Чудех се защо, а то какво се оказа – капитанът караше много бързо, защото закъсняваше за следващата група и вятърът така брулеше всички вътре, че направо не им завиждах, ако бяха карали още 40 минути така.

Перлата на Хърватия – Дубровник

Както и да е, прибрахме се успешно, минахме през месарницата, където се измолих за месо и кайма за вкъщи и от там – на кемпера и към Дубровник. Имахме от невероятно вкусното месо за скара и бяхме готови да го хапнем в хърватско.

Котор – Дубровник е около 2 часа път с изцяло каране по крайбрежието на залива. Има опция за ферибот от Лепетани – Каменари, но веднъж сме дошли и много ясно, че ще минем целия залив. Беше доста спокойно и нямахме никакви проблеми с шофирането. Отново имаше бързащи камиони, но бяха рядкост и имах възможност да ги пропусна, за да ми е спокойно. На границата с Хърватия имахме малко странно отношение. Граничарят или се шегуваше, или беше адски сериозен, но с един злобен тон ме пита какво ще правя в Дубровник, къде са децата и разни такива. След кратка шега, че по принцип бих ги пратил вкъщи, което не беше лъжа след вече започналото лигаво поведение и вечно дразнене, сякаш му се пооправи настроението и спомена, че никога не е ходил в Дубровник. Не знам дали си въобразявах, или в тона му имаше нещо останало от старите рани в региона. Може и просто да беше лош ден. Но точно там за първи път си дадох сметка, че това пътуване няма да е само море, крепости и хубава храна. Минавахме през места, където историята още не е съвсем приключила.

Минахме и бяхме в Дубровник. Там запазих място в къмпинг Солитудо. Мястото има прекрасна гледка, кога към залива, кога към моста на д-р Франьо Тудман. Има всичко нужно, както и детски площадки за деца на всякакви възрасти. Единственото неудобство бяха сервизните помещения, които наистина бяха на майната си. Тоалетната да хвърлиш или да измиеш съдове си беше цяло приключение на Колумб. Но е единственият в района, освен ако не искате да спрете по-далеч и да пътувате с автобус до града. Не че пак не пътувахме с градския транспорт, който беше мега пренатъпкан, но за 10 минути бяхме в центъра пред стария град. В Дубровник съм бил и преди, и спомените се съживиха. Тук с децата посрещнахме Великден и боядисахме и Великденските яйца.

Огромните крепостни стени, старите сгради, широката главна улица, тълпите от хора, скъпотията до небесата – нищо не беше помръднало. Само лицата бяха различни. Но си оставаше така искрящо чисто и нито петънце по камъните около сградите. Всичко лъщеше.

Дубровник е град с дълга и драматична история — започнал като малко укрепено селище на Адриатика, свързано с наследството на Римската империя, а по-късно израснал в могъщата морска република Рагуза. Векове наред той живее между големите сили — Венеция, Османската империя, Унгария и Австрия — и оцелява не толкова с армия, колкото с дипломация, търговия и умението да бъде полезен на всички, без да принадлежи напълно на никого. С Венеция го свързва едновременно близост и съперничество: двата града говорят езика на морето, корабите и търговията, но Дубровник ревниво пази своята независимост и собствена републиканска гордост. След векове разцвет, земетресения, империи и промени, градът преживява и една от най-болезнените си страници в края на XX век, когато по време на войната в Хърватия Старият град е обстрелван, въпреки че е част от световното наследство на ЮНЕСКО. Днес възстановените стени, покриви и улици не са просто красива туристическа декорация, а доказателство, че Дубровник е оцелявал отново и отново — от Рим и Венеция, през републиката Рагуза, до модерна Хърватия.

След кратка разходка до вълнолома от 19 век, децата огладняха и решихме да хапнем едни от най-вкусните бургери, които съм ял досега, ето тук. Бяха превъзходни, но цената си гонеше 17-20 евро за брой. Тъй като решихме, че децата и жена ми няма да се разхождат по крепостната стена, чиято разходка струваше колкото един бургер, вложихме парите в храна. Казвам това, понеже аз имах ангажимент на работа за деня и със заспалото малко бебе потърсих място за кафе, откъдето свърших малко работа.

Много от улиците в Дубровник са със стълби и стръмни. Голяма част от града е на такива места, което правеше движението с количка меко казано трудно. Едва стигнах до църквата Свети Игнатий. Църквата „Св. Игнатий Лойола“ в Дубровник е една от най-красивите барокови сцени в Стария град — скрита малко над шумните улици, но до нея се стига по прочутите Йезуитски стълби, които се изкачват от площад „Гундулич“. Стълбите са изградени през 1738 г. от римския архитект Пиетро Пасалакуа и водят към стария йезуитски комплекс с училището Collegium Ragusinum, а самата църква е свързана с йезуитската традиция и е дело на прочутия бароков архитект и художник Андреа Поцо, работил по нея между 1699 и 1703 г.

Оставих жена ми и децата да се разхождат още до гледката към пристанището тук, а аз седнах да свърша малко работа. Малко по-късно ги срещнах на голямата детска площадка тук, където се вдигаше прахоляк до небесата, но поне имаше някакво спокойствие. А от там – на автобуса и обратно на кемпера. Мястото на кемпера беше много приветливо и спокойно и бързо свикнахме с него, макар и помещенията на къмпинга да бяха леко далеч.

Непознатата Босна и Херцеговина

На сутринта събрахме катуна и се разделихме с Хърватия. Време беше да тръгнем към Босна и Херцеговина и да подхванем втората половина на кръга ни обратно към България. Първата ни спирка беше покрай река Неретва, за да похапнем, като преди това бях решил, че ще минем границата през граничен пункт Ораз, тук. От там до водопад Кочуша ми се стори най-напряко като доста голяма част от времето карахме през изключително панорамния път на хърватското крайбрежие. Както вече споделих, преминаването през мостовете на д-р Франьо Тудман, а впоследствие след заобикалянето на границата с Неум през Пелешки мост беше нещо запомнящо се. Забравил съм за огромните колони и дълги мостове, които те карат направо да се почувстваш, сякаш си една малка мравка вървяща по своя път.

Влизането през Ораз не беше нещо специално. Гледаха ни подозрително и все очаквах, че ще се опитат да ни накарат да си платим за нещо, но в момента, в който видяха, че сме с деца, ни пуснаха без проблеми. Честно казано, си мисля, че ако не бяхме с децата, поне на 2 пъти щяхме да имаме драми.

Пътят в цяла Босна и Херцеговина е без забележки. Наистина, направо за мое учудване нямаше скокчета, дупки и някакви фрапиращи неща по асфалта, които да ме карат да предприемам резки маневри. Пътят до Кочуша, който се отбива от главния, е тесен и кратък, като се спира на един паркинг под наклон, който беше настлан с чакъл. Нямаше никой, беше спокойно, но за наше съжаление, или поне мое, не работеше ресторантът до водопада, а се надявах да хапнем там. Но въпреки това гледката беше незабравима. Мощен, пълноводен и много широк, хиляди литри се изливаха в секунда и продължаваха своя път надолу към Адриатическо море, а водата — синя, ледена. Виждаха се в далечината снежните върхове на планините, от които водата започваше своя дълъг път.

Насладихме се на красотата около час. Децата се занимават, бебето се цапа, има някакво спокойствие, мама и тате са щастливи. Оттам обаче следващата дестинация беше и следващият водопад в списъка – Кравица. Двата водопада не са далеч един от друг; кара се по главен път, който е доста безпроблемен и се отбива за Кравица, където цареше ремонт на пътя и имаше кратък участък от около 500 метра, където се кара по чакъл. Има огромен паркинг преди водопада с вход за него, който струваше 20 марки или 20 лв. за четиримата – реално май платихме за 2 възрастни и 1 дете.

Разходката до водопада е кратка и леко стръмна. Може да се качите на влакче, което струваше от порядъка на 2 лв. или да тръгнете пеш. Решихме на слизане пеш, пък на качване да видим. Цвети взе бебето със себе си и слязохме надолу. От далечината се виждат водопадите, а шумът им ехтеше в цялата долина там.

Колкото повече се приближавахме, толкова по-силен ставаше шумът. И така, докато не слязохме долу в подножието им, където нямаше много хора, но бяхме в центъра на цялата тази красота и бяхме заобиколени от падаща вода. Не мисля, че съм виждал по-красив водопад от този до момента. Впечатлява не с височината, не с дебита, а с това, че те обгръща и заобикаля, толкова е обширен. Истинска красота, на която всички се насладихме.

Връщането обратно до кемпера направихме с децата пеш, а жена ми с бебето с влакчето. Не беше толкова трудно, колкото си мислехме. Качихме се за не повече от 10 минути до горе. А от там продължихме до град Мостар, където се канехме да нощуваме. Бях намерил ето това място до стадиона и се надявах да има място и за нас, тъй като бяхме извън сезона. Карането до Мостар беше интересно – по пътя намерих една автомивка, която имаше клетка за по-високи возила със стълба, където можеш да се качиш и да измиеш кемпера отгоре. Възползвах се на макс, след което продължихме по алтернативния път към Мостар, който не беше главният, с идеята, че става за кемпер – уж бях проверил на предишния ден. Това беше път R424, който даже не разбрах как ни беше качил толкова нависоко. В един момент виждах равнината долу, изглеждаше все едно сме се качили супер на високо и чак опасно. Пътят беше тесен, но не толкова, че да ме притесни. В Австрия го брах доста повече на прохода Konigsleiten. Но въпреки това, за по-неуверените бих препоръчал да се придържате към главния път.

В Мостар навигирането до стадиона беше по-проблемно, тъй като имаше доста големи и стари дървета, чиито клони висяха по-застрашително и трябваше да се внимава. Обаче изненадата от мястото беше неприятна – беше твърде тясно и наклонено. Затова реших да спра отстрани до стадиона в тревата, където вече имаше паркиран автомобил и да разгледаме града пък после да го мислим. Впоследствие, като се върнах на паркинга, видях, че има широк и равен плац в края му, където и се преместихме. Беше доста скрито и макар да беше станало като обществена тоалетна, беше много закътано и даже и не разбраха, че има кемпер там, а нощта беше много тиха и приятна понеже бетонната стена обираше шумотевицата в града от колите.

Разходката направихме до емблемата на града – Старият мост над река Неретва по заповед на султан Сюлейман Великолепни. Когато е завършен през 1566 г., той е инженерно чудо за времето си и се превръща в символ на целия регион. Дори името „Мостар“ идва от „мостари“ – пазачите на моста. Най-тъжната част от историята на Мостар е войната през 90-те години. През 1993 г. Старият мост е разрушен по време на конфликта в Босна и Херцеговина. Падането му в Неретва е възприето не само като загуба на паметник, а като символ на разпадането на връзките между хората в града. След войната мостът е възстановен с помощта на ЮНЕСКО и международната общност.

Дори и днес Мостар все още носи белезите от войната. Макар Старият мост да е възстановен и туристите да изпълват калдъръмените улици, градът остава разделен по невидима граница. От едната страна на Неретва живеят предимно бошняци (мюсюлмани), а от другата – хървати (католици). Дълги години след войната дори училищата работят по системата „две училища под един покрив“, където децата учат в една и съща сграда, но по различни програми и почти без контакт помежду си. Затова Старият мост днес е не просто туристическа атракция, а символ на опита градът отново да свърже хората от двата бряга – както буквално, така и преносно.

На следващия ден решихме да тръгнем за следващата ни дестинация – Благай теке. Пътят до там беше кратък, а набързо набелязах един паркинг в park4night, който на място се оказа не толкова добра идея. Беше под наклон и доста закътан от главното движение; минаваха често коли и го оглеждаха, и реших, че няма да спрем там. Вместо това спряхме малко по-навътре, където се оказа, че има платен паркинг за автобуси, който струваше около 5 евро за целия ден. Оттам се отправихме на разходка.

Накратко за Благай теке. Сгушено под огромна отвесна скала, точно до пещерата, от която извира ледената и изумруденозелена река Буна, то е едно от най-разпознаваемите места в Босна и Херцеговина. Текето е построено през османския период като дом на суфийски дервиши — място за молитва, духовно уединение и изпълнение на ритуала зикр, а първото му известно писмено описание е оставено от пътешественика Евлия Челеби през 1664 г. През вековете сградата е разрушавана и възстановявана няколко пъти, но и до днес пази своята религиозна роля. Най-впечатляваща обаче е хармонията между бялата постройка, тъмната пещера и мощната река, която сякаш се ражда изпод самата планина — гледка, в която трудно можеш да отделиш човешкото творение от природата.

На самата река има множество ресторантчета с тази невероятна гледка горе и решихме да останем на едно от тях, където водите на реката миеха края му. Децата се забавляваха да хранят патиците до нас, а навсякъде цареше едно спокойствие. Нормален обяд за всички четирима ни излезе към 120 лв., но това беше ясно — от самото начало си личеше, че цените тук са доста по-скъпи.

След кратката разходка целта за деня беше Сараево и излизането ни от Босна и Херцеговина. Пътуването между Мостар и Сараево е запомнящо се. Река Неретва ни съпътстваше почти през цялото време. Хубав широк път с възможност да се кара доста бързо ни позволи да вземем разстоянието за пократко от очакваното. Бързата вода на реката напомняше за своя леден родител, от който тя идваше чак синьозеленикава. Много ми хареса пътят и с удоволствие бих го минал и друг път.

В Сараево решихме да спрем на спирка за автобуси точно след Башчаршия тук. Таксуваха ни 10 евро, уж за един час, но стояхме поне 2 и половина и като се върнахме вече беше 17 часа и нямаше никой. Разходката до нея е доста кратка и може да се съчетае с разходка из самото Сараево.

Башчаршия е старото сърце на Сараево — лабиринт от тесни калдъръмени улички, малки дюкяни, кафенета и работилници, в които все още се чуват ударите на майсторите медникари. В центъра ѝ се намира дървеният фонтан Себил — един от най-разпознаваемите символи на града и място, около което непрестанно се събират хора и гълъби. Миризмата на прясно кафе, бюрек и чевапи се смесва с шума на тълпата, а османската архитектура и близките джамии напомнят за вековната история на Сараево. Башчаршия не изглежда като туристическа декорация, а като жив квартал, в който миналото и настоящето продължават да съществуват едно до друго.

Посетихме и централния площад на града, където сръбски снайперисти са стреляли по жителите на града. За който не е чел, нека прочете „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров. Бяха изложени множество картини от стрелбата по града като някои сгради подобно на тези в Дубровник, не са обновявани и все още пазят раните от войната.

Сараево е град с дълга и тежка история — израснал като важен османски търговски и културен център, по-късно преминал под австро-унгарско управление, а през 1914 г. станал мястото, където убийството на престолонаследника Франц Фердинанд дава повод за началото на Първата световна война. Най-болезнената му страница обаче остава обсадата от 1992 до 1996 г., когато жителите прекарват години под постоянен обстрел.

Шумотевицата и тълпите в града бързо ни взеха силите и искахме да се прибираме вече към България. За целта трябваше да минем през Вишеград и сръбската граница. Някога бях минавал почти през същия път с мотора по пътя ми за Дубровник и все още помня безкрайните тунели нижещи се като мъниста. За съжаление трябваше да пътуваме по тъмно и нямахме никаква гледка наоколо. Само река Дрина напомняше за своята мощ чрез отражението на луната в нея. По-голямата река от Неретва, по която върви границата между Сърбия и Босна и Херцеговина, приток на река Сава.

Неусетно стигнахме Вишеград. Спряхме на моста на Мехмед-паша Соколович, който е построен през 1577 година и не е мръднал. Огромен мост с 11 процепа над река Дрина, мащабът му всеки път ме смайва, за майсторлъка дори не става дума.

Беше късно и нямахме много време. Целта беше Сърбия. До последно се чудех къде да спим. В движение решихме да стигнем Златибор, нещо като курорта Боровец при нас, където имаше отбелязано място в park4night, където нощувахме. На границата със Сърбия ни взеха някаква съвсем нова такса са преминаване през природен парк, която много ме подразни. Не беше кой знае какво, но от къде на къде ще им плащам и то я взеха само на мен, сума коли минаха без да плащат преди и след мен.

До Златибор имаше един дълъг баир, който изкачихме вече сънливи. Децата се унесоха отзад, само ние с Цвети държахме фронта. Мястото не беше лошо, не беше закътано, близо до пътя беше, но пък имаше хубава гледка към града. Беше доста студено и направо си навлякох якето при положение, че предишните дни се разхождахме по тениска. Спахме като къпани, а на сутринта направихме една прекрасна разходка в околността до една малка махала Gajevi, гледаща към връх Чигота.

Пуснахме се с кемпера към центъра на курорта и спряхме на огромен паркинг не много далеч от централния площад. Разходихме се пеш покрай езерото в центъра и търсихме един популярен Дино парк, който след дълго лутане намерихме, но се оказа толкова голям и натъпкан, че нямахме време за него. Истината е, че пиша толкова дълго за Златибор, защото много ни хареса и бихме се върнали тук, даже и зимата за ски. Беше много красиво, един равен Боровец, с много места за разходка и забавление, с хубав площад, сравнително нормални цени и добър път до него.

От Златибор приключението ни бързо ни върна в София. Струва си да спомена, че по пътя имаше много полиция, едни от тях се опитаха да ни изстискат за подкуп, но като видяха бебе и се смилиха, пътят беше дълъг, но хубав и като цяло все си казвам, че няма да минавам през Сърбия, хем пък си казвам, че не е чак толкова зле.

Приключението се хареса много на всички ни и не мога да не препоръчам да го изпитате и вие. Отделете повече време за Босна и Херцеговина, ако разполагате с него, там има какво да се види още. Ако пък нямате, една пълна седмица на нас ни стигна да се насладим на всичко видяно. Дано ви е било полезно и до нови срещи!