Отдавна следвам списъка на планинските първенци в България. Той се състои от 39 планински върха, един от които е връх Вишеград в планината Сакар, в района на Тополовград. Реших да се разходя дотам сам, докато жена ми и децата бяха на гости при родителите ѝ за седмица и малко. Реших да съчетая изкачването на върха с разходка с мотора, като изобщо нямах намерение да си давам зор и да го изкачвам пеша. Освен това районът е военна зона и така или иначе до самия връх не може да се стигне пеша.

Началото: От Пещера до Маджарово

Карането започна от София до града, в който съм отраснал – Пещера. Там останах за една вечер и се приготвих за голямото каране на следващата сутрин. Планът беше следният:

Пещера – Кричим – Девин – Пампорово – Момчиловци – Баните – Мадан – Златоград – Джебел – Ардино – евентуално Дяволския мост – Кърджали – Маджарово

https://calimoto.com/calimotour/пещера-пампорово-джебел-ардино-маджарово-t-uTHTBH6aYH

Амбициозен маршрут от 410 км, който отнема общо около девет часа с карането и почивките. Поне на мен ми отне толкова. Пътят до Девин е без забележки, а аз лично направих почивка в Михалково, при извора с естествено газирана минерална вода. Обикновено си пълня няколко бутилки и ги нося със себе си по пътя.

Тръгнах рано сутринта и почти нямаше трафик. Не беше студено, а язовирите от каскадата „Доспат–Въча“ бяха пълни догоре — истинска радост за окото. След Девин спрях в Широка лъка за кафе и още една кратка почивка. За разлика от други пъти, не бързах и се наслаждавах на момента. Постепенно започна да се появява трафик и макар колите да не бяха много, на моменти се усещаше леко напрежение. То се дължеше най-вече на големите камиони, зад които се образуваха дълги колони.

Едно бързо кафе и нещо сладко на Широка лъка и продължих по пътя си. Истинската наслада започна след Пампорово, по пътя към обсерваторията „Рожен“ и по тесния път за Момчиловци. Великолепните гледки към планинските върхове, наподобяващи море, безкрайността на Родопите и чистият въздух, който изпълваше дробовете ми, бяха невероятни. Тесните завои над Момчиловци и гледката надолу напомняха как хората са се сгушили и са намерили майчина закрила в планината. Този тесен път е истинска наслада за сетивата, а дотук по маршрута нямаше сериозни дупки или други опасности. Единствено около язовирите край Кричим трябваше да се внимава повече, защото на места по острите завои, от които излизат камионите с дърва, се беше натрупал доста пясък.

Изминах пътя от Момчиловци до Мадан с почивка за обяд в Баните и още една за кафе в Мадан. По принцип има доста по-пряк път до Ардино и не е необходимо да се минава през Мадан, но аз не бях тръгнал за това. Не помня откога не бях минавал по този път и нищо нямаше да ме спре. Завоите бяха толкова много, че ако бях с колата и децата, досега щях да съм се отказал сто пъти. По пътя попаднах и на прекрасна гледка към малък язовир на Арда, който се отличаваше с бетонната си стена и архитектурата около нея.

В Баните има едно заведение близо до пътя, където обикновено хапваме и което все още е запазило сравнително нормални цени. Точно в центъра на Мадан пък има приятно кафене, където едно бяло фрапе ми върна силите да продължа, без да се унасям прекалено. Вече беше станало късен следобед, жегата се усещаше осезаемо и лека-полека започна да се появява умората.

Пътят към Златоград също е забележителен със своите гледки. Усеща се обаче, че губиш височина и постепенно слизаш все по-надолу. Пътят се вие през безкрайни обратни завои, а вятърът от хладен става топъл, а накрая дори горещ. Щом излезеш от Златоград, гледката постепенно се променя и пред теб се разкриват голите върхове на Източните Родопи. Въпреки че са част от същия масив, те сякаш имат свое собствено мнение по въпроса, а Източните и Западните Родопи приличат на доста далечни братовчеди.

Някъде тук започнах да се чувствам много комфортно на мотора. Не бях карал отдавна и все нещо ме спираше да се наклоня докрай. Вече започнах да се усещам като едно цяло с него и да долавям ритъма на завоите.

Тук започна да ми прави впечатление и шофирането на останалите. С навлизането в област Кърджали срещах все повече възрастни хора, ужасно много крави по пътищата и някои шофьори, които започваха да се напъват само и само да не те пуснат да ги изпревариш. Дали е заради самочувствие, чест или капчица завист, ще оставя на вас да прецените.

Пътят до Джебел през селата отново е без забележки — тук-там е тесен и на места има пясък, но най-важното е да се пазите от кравите. Аз наистина не намирам смисъл в това да бъдат оставяни свободно по пътя, но както каза един жител на Крумовград: „Че какво им е? Те просто си пасат.“

В Джебел имах много приятна среща с местен човек, който караше електрически мотор. Макар да му беше малко трудно да говори на български, той се държеше много приятелски и си поговорихме за возилата. Спрях пред един магазин, понеже жегата не се траеше и исках отново да си почина за кратко. Тези почивки ми позволяваха да презаредя и ме предпазваха от болките, причинени от продължителното каране.

Понякога си падам рисков играч и реших да пробвам маршрута Джебел–Ардино, който навигацията определяше като четвъртокласен път. Нали затова съм избрал такъв тип мотор — за да мога да карам по подобни пътища. Представете си учудването ми, когато видях чисто нов, почистен и добре маркиран асфалт. Макар пътят да беше широк само колкото едно платно, по него се караше напълно спокойно. По целия маршрут видях точно три коли — и доста повече крави, разбира се.

Точно тук ме връхлетяха мисли за разнообразието на България — както в природата, така и сред хората. Гористи и голи планини, българи християни и мюсюлмани — всички ние сме едно. Но сякаш в малките села в Кърджалийско, макар и сухи и кацнали по голите баири, все още имаше живот. Много от селата в Смолянско обаче пустееха. Изглеждаше така, сякаш в едната област хората все още се грижеха за родните си места, а от другата всички бяха избягали в Пловдив и София.

Стигнах до отбивката за Ардино и след кратко чудене се спуснах до Дяволския мост. Паркирах мотора и малко се изненадах, че се плаща входна такса. Както и да е — тя не беше висока и набързо разгледах моста.

Оттам пътят през Кърджали беше ужасно натоварен, както винаги. Много коли, задръствания по моста над Арда, зареждане на бензиностанция и кратка почивка, а после — газ към Маджарово. Пътят натам е малко по-особен. Срещат се по някоя и друга дупка и доста неравности, тесен е и като цяло не е особено поддържан. По него може да се кара сравнително бързо, но се изисква много повече внимание. Това важи особено за участъка край Перперек и Долни Главанак, където няма много коли, но когато се появят, шофьорите им определено се опитват да летят.

В Маджарово отседнах в комплекс „Маджарово“, който се намира в центъра. За 40 евро получих чиста и спретната стая, достатъчно голяма за двама и оборудвана с климатик за летните жеги. Самото Маджарово е малко и няма кой знае какво да се прави, но скалите наоколо са забележителни. И да — ресторантът все още пази старите си цени. Сумите просто са преобразувани от левове в евро, без всичко да е поскъпнало двойно.

За Маджарово – Маджарово е малък град, сгушен сред скалите на Източните Родопи и меандрите на река Арда. Векове наред селището носело името Ятаджик, а през 1949 г. било преименувано в чест на тракийския войвода Димитър Маджаров; за град е обявено през 1974 г. Районът е известен най-вече с колониите си от белоглави и египетски лешояди, които могат да се наблюдават от специални площадки или с помощта на Природозащитния център „Източни Родопи“ край града. Наоколо си заслужава да се видят красивите меандри на Арда, внушителните скални масиви Кован кая, Момина скала и Черната скала, както и тракийският кромлех край село Долни Главанак, скалните ниши при Хамбар кая и древният комплекс „Глухите камъни“. Това е място, което съчетава дива природа, богато тракийско наследство и усещане за спокойствие и откъснатост от останалия свят.

Хапнах чудесно и направих кратка разходка пеша, за да раздвижа кокалите. Подготвих и плана за следващия ден, който отново щеше да бъде изпълнен с пътуване. Идеята ми беше този път да пренощувам някъде сред горите на Родопите.

Ден 2: От Маджарово до Смолян през Вишеград

Планът за втория ден беше компромис между пътуването, посещението на забележителности и желанието ми да пренощувам някъде в дълбините на Родопите. Исках да избягам от жегите, но същевременно и да си осигуря достатъчно време за третия ден, когато щях да измина отново доста километри, преди да се прибера вкъщи. В същото време това беше и кулминацията на разходката — посещението на връх Вишеград в планината Сакар, малко над Тополовград.

https://calimoto.com/calimotour/маджарово-вишеград-крумовград-смолян-t-vIPVRzDnTn

Така изглеждаше планът:

Маджарово – Любимец – връх Вишеград, Сакар – Тополовград – Устремски манастир – обиколка през Левка – нагоре към Харманли – Лясковец – стената на язовир „Студен кладенец“ – Крумовград – на юг през Чорбаджийско – Златоград – Мадан – Смолян

Малка част от пътя в участъка между Златоград и Смолян се повтаряше, но просто нямаше как да бъде избегната. Дори и така, с почивките цялата разходка отне около осем часа и половина. И отново ще повторя, че не усещах нито болка, нито умора и през този ден всичко се получи изключително добре.

От Маджарово потеглих отново рано — около 8:30 ч., след бърза закуска. Държах мотора на паркинга на хотела, покрит и заключен, и нямах никакви проблеми. Хората бяха много учтиви и любезни и със сигурност ще се върна там с децата.

Още от самото начало бях обгърнат от високите скали по поречието на Арда. Невероятна красота, зъбери и усещане, сякаш се намираш в Триградското ждрело. Малко по-нататък се разкриха и меандрите на реката, които сякаш изпълваха цялата долина с живот. Това се усещаше особено силно в района на селата Бориславци и Малки Воден — малки селца насред нищото, но изпълнени със селски живот.

Пътят до Любимец беше тесен и не особено поддържан, но въпреки неравностите по него нямаше нито една дупка. Чувствах се така, сякаш се намирам в друга България. Районът около Трън, който обичам да посещавам и който е също толкова запустял, изобщо не може да се сравнява с видяното тук. Макар и пусто, мястото беше почти безупречно. Стана ми тъжно за Западна България, защото очевидно можем, но не искаме.

Малко след Любимец започнаха дупките и продължиха почти до едно голямо кръстовище по пътя за Тополовград. Общо взето, излизаш от област Хасково и започва голямата мъка. Вече се чувствах като у дома си — кратери навсякъде, неравности и големи села с по двама души на кръст. Иначе на теория пътят се води третокласен. Както и да е — това беше единственият неприятен участък за цялото приключение, така че десетина километра просто ме върнаха за малко в реалността.

Неусетно стигнах до отбивката за Тополовград. Край пътя започнаха да се появяват и тополи, а в града влязох само колкото да се запася с храна и вода, след което потеглих към връх Вишеград. Отбивката към него се намираше на главния път малко преди Тополовград.

Единият вариант е да се тръгне пеша през село Планиново, като преходът отнема около два часа и половина в едната посока. Другият е да се продължи с мотор по изключително тесен път, широк колкото за малка кола, който води към военната база, и да се спре някъде по пътя. Аз не разполагах с много време, а и, честно казано, нямах желание за дълъг преход, затова стигнах с мотора почти до базата. Спрях при табела, предупреждаваща за свлачище, откъдето ми оставаха около десет минути пеша.

Оставих мотора и тръгнах нагоре, където бях посрещнат от кучета и камери, а не след дълго се появиха и двама души от базата. Единият беше изключително любезен и мил. Поговорихме за кратко за живота в района и за това, че планината е хубава, но в нея няма вода, а водата е живот. След това поех обратно. Снимането на базата е забранено, затова си направих едно селфи доста по-надолу.

Тъкмо се бях качил на мотора, когато един бял „Голф 4“ ме застигна сякаш от нищото, изпревари ме и препречи пътя. Не му отдадох особено значение, защото помислих, че в колата са колеги на военните от базата, които слизат за обяд. Оказа се обаче, че явно са тръгнали след мен. Учтиво и професионално ме помолиха да им покажа личната си карта и след кратък разговор ме пуснаха да продължа.

Честно казано, не разбрах целта на упражнението — може би трябваше да се уверят, че не застрашавам националната сигурност. По пътя обаче си мислех именно за това: тази база насред нищото, целият пуст район, сушата, липсата на хора и отношението на държавата към тях. Ние сами създаваме тази национална несигурност — аз с мотора ли ще съм проблемът? Но това няма значение. Момчетата бяха изключително точни, така че няма какво друго да кажа.

След като ме пуснаха, слязох до Тополовград — малък и не толкова тих град покрай постоянния трафик в него. Хапнах парче пица на сравнително нормална цена и след кратка почивка потеглих към Устремския манастир. Стигнах дотам неусетно, тъй като не беше далеч. Църквата в манастира беше заключена, но скоро дойде жена и я отключи, така че имахме възможност да запалим по една свещичка с останалите чакащи.

Устремският манастир „Света Троица“ се намира в полите на Сакар, на около три километра от село Устрем и дванадесет километра от Тополовград. Смята се, че обителта води началото си от времето на Втората българска държава, а историята ѝ е тясно свързана с хайдушкото движение. В манастира намирали убежище дружините на Христо войвода, Кара Кольо, Гарапчи Георги, Кара Добри, Индже войвода и Ангел войвода, поради което той остава известен и като Хайдушкия манастир. През 1812 г. Христо войвода се отказал от хайдутството, замонашил се под името Хрисант и станал игумен, като вложил средствата си в обновяването и разширяването на обителта. Днес това е действащ женски манастир и едно от значимите духовни средища в тази част на България. Силно впечатление ми направи и огромната чешма в сърцето на двора, от която течеше студена вода насред заобикалящата я пустош.

От Устрем тръгнах да направя обиколка през по-малко познати села като Радовец и Левка. Те се намират близо до границата ни с Турция, а пътят дотам беше доста занемарен. Имаше дупки и неравности, но не беше чак толкова зле. В един момент изгубих обхват и започнах да се чудя как ще се оправя, ако нещо се случи, но това е част от всяко пътуване. Много ми харесаха Сакар и гледката към Дервишката могила от южната страна. От едната страна — пустош, от другата — гора. Място на противоположностите.

Излизането на главния път от Свиленград към Харманли отново ми напомни за нашата действителност. Уж главен път, а мръсен, осеян с дупки и на места дори тесен. Общо взето, Свиленград — кучета го яли, ако не пристигаш по магистралата. Аз поех по заобиколния маршрут през села като Черепово и Българин и стигнах до Харманли. По целия път имаше движение, макар и не толкова натоварено, че да ми досади. Вероятно причината беше, че карах през делничен ден.

В Харманли спрях на бензиностанция „Лукойл“ в началото на града, за да заредя. Хапнах, починах си за кратко и продължих на юг към язовир „Студен кладенец“. Няма да лъжа — тук имаше участъци, в които дадох доста доволно газ на мотора. Спрях отново в едно село за вода и нещо сладко. Жегата беше достигнала своя максимум, местните вече пиеха ледена ракия, а аз стоях там като някое първолаче със сладкото и водичката с минерали.

Гледката към язовир „Студен кладенец“ е впечатляваща. Пустош, сух терен и изведнъж — язовир. На стотина метра около водата всичко цъфти и вирее, а отвъд този пояс няма почти нищо. Арда и нейният извор, до който вече бях ходил, отново потвърждаваха всичко видяно. Тя е животът на Източните Родопи и без нея нещата никак не биха били розови.

Следващата ми почивка беше в Крумовград. Пътят дотам беше без забележки, но по него имаше страшно много крави. Какъв е този култ към тези крави, не знам, но насочиш ли се към Кърджали, започват да се появяват навсякъде. Ако си дал повече газ, със сигурност може да се стигне до адски сериозен инцидент.

В Крумовград спрях на центъра за един фреш. Вече беше станало късен следобед, а аз исках да стигна до Смолян. Нямаше обаче да минавам през Момчилград, а исках да заобиколя от юг през село Чорбаджийско. Поговорих с местни хора, които ми дадоха един-два съвета и ме увериха, че пътят е прясно асфалтиран, но също ме предупредиха да внимавам с прословутите крави. Тук чух и изречението: „Че какво им е? Те си пасат“, придружено с доза смях — донякъде с ирония, донякъде съвсем сериозно.

Както във всеки малък град, и тук се срещаха младежи, които форсираха моторите по късите прави. Разказаха ми и за тежък инцидент преди баловете с млад моторист и мантинела, чиято глава намерили след 3 дни — мрачно напомняне колко бързо удоволствието може да се превърне в трагедия.

Пътят наистина беше нов в около 80 процента от участъка, а останалите 20 процента бяха напълно приемливи. Тук отново се сблъсках с шофьори, чиято чест сякаш биваше накърнена, ако застанех зад тях. Просто не искаха да ме оставят да мина — и това е. Всъщност не очаквах да ме пуснат нарочно. Достатъчно беше да продължат да карат както преди, без да дават излишно газ и да рискуват да изхвърчат на някой завой. Някакъв манталитет.

В един момент всички се отказваха, защото през този ден бях в прекрасен синхрон с мотора. Карането вървеше изключително гладко и приятно, а завоите не ми убягваха.

Районът около Чорбаджийско ме очарова. Смесени гори, ту нагоре, ту надолу, и планински път, подобен на този към Свети Константин от Пещера. Обожавам такива пътища — гледки и панорами, тесни участъци, кратки и остри завои. Явно е някакво мое лично изкривяване.

Маршрута Златоград–Мадан–Смолян бях изминал и предишния ден. Странно е как един ден минаваш в едната посока, а на следващия се връщаш по същия път, но гледките са напълно различни. Разбира се, за мен изкачването е по-яко от спускането и мога да давам доста повече газ. Този път изобщо не спрях в Мадан. Следващата ми спирка беше Смолян.

В Смолян отседнах в хотел „Луксор“, където за 35 евро получих голяма, чиста и подредена стая с климатик, телевизор и хубава гледка към планината. Смолян не беше съвършената дестинация, но определено ми спестяваше част от обратния път и същевременно ми даваше възможност да похапна хубава родопска храна в механа. Седнах в хотел-ресторант „Българче“, хапнах хубаво, извадиха една гайда и ми напълниха душата. Така приключи вечерта за мен — все още осъзнавах необятността на Родопа и колко различен е всеки неин край.

Ден 3: От Смолян обратно към София

https://calimoto.com/calimotour/смолян-доспат-дупница-софия-t-PstApuM6e7

Рано сутринта осъзнах, че отдавна не съм проверявал кога за последно съм смазвал веригата. Оказа се, че е било преди 1500 км… Пълен абсурд. Носех със себе си и двата спрея, затова почистих и смазах веригата, преди да тръгна. Закусих на бензиностанция OMV на изхода на Смолян, напълних резервоара и при температура от 15 градуса потеглих към Широка лъка. Беше си студено, не смеех да накланям много мотора по завоите, а и този път винаги е натоварен. В Широка лъка спрях за кафе и мляко с боровинки на същото място, където бях почивал през първия ден. Колко бързо лети времето.

Продължих към Девин, като реших да се отбия до Триградското ждрело — не защото не съм бил там сто пъти, а просто защото исках да направя някоя и друга снимка. Оттам продължих по познатия път към Доспат и Сърница. Участъкът край Борино е един от любимите ми. Още помня как преди доста време видях две сърни, които се гонеха из поляните наоколо.

Реших да разнообразя маршрута и да мина по отбивката за Кръстава, която се намира на пътя между Сърница и Велинград. Никога не бях минавал оттам и за мое огромно учудване открих над 20 километра първокласен път — без крави и дупки, но с панорами, на които дори швейцарците биха завидели. Къде съм спал през цялото това време, не знам. Безкрайни завои, баирчета, БМВ-та… Е, явно това се харесва на местните в района — не ги съдя. Пътят и местността бяха забележителни и наистина си заслужава да бъдат посетени. Не знам как досега са оставали извън полезрението ми.

Налагаше ми се по работа да мина през Дупница и затова поех по пътя за Банско. Иначе смятах да се прибера през Белово, тъй като вече бях стигнал до Юндола. Най-приятната изненада за деня беше, че пътят до Банско е с чисто нов асфалт! Да не повярва човек — толкова гладък и пресен. Добре, че не бях с пистов мотор, защото наистина виждам как там шансът човек да се пребие заради високата скорост е огромен.

Засякохме се с няколко колеги мотористи и покарахме заедно — кой с чопър, кой с пистов мотор, кой с турър. Около Благоевград настана ужасна жега и наистина не се траеше. Не стига, че и моторът грее, ами слънцето направо те изпържва. В Дупница спрях за почивка, свърших ангажиментите си и поех обратно през Искъра. Това бяха последните гледки и мигове на наслада, преди да се върна в лудницата.

Родопа е необятна, различна във всяка своя част и неповторима. Ако имате възможност — покарайте из нея и я опознайте.

Видео тур на разходката

https://www.mapdirector.com/t/0a575789-8d99-4459-915c-cdaf40304858