Ето че намерихме малко свободно време и решихме да се поразходим из Родопите като отдавна бях замислил един маршрут, който включваше хем разходка с колела, хем возене на теснолинейката. Идеята беше хем и ние да си направим кефа, хем и на децата да им хареса, все пак на кое дете няма да му хареса да се вози на влак. И ето че скоро бяхме по пътя на нашия маршрут.

Маршрутът

Решихме да преспим една вечер на Юндола ето тук и да тръгнем на сутринта. Очакваше ни едно дълго слизане до Велинград като първо щяхме да слезем до селото Света Петка по асфалтовия път, а от там да продължим с колелата по черния път към спирката на теснолинейката и село Абланица.

Местни жители ни казаха, че пътят Велинград – Абланица е наскоро асфалтиран така че част от чара, който беше в главата ми се изпари. Очаквах доста трафик, но всъщност се оказа доста спокойно. След дълго каране се излиза на пътя Велинград – Сърница и вече в самия град щяхме да хванем теснолинейката, която да ни качи до гара Аврамово, а от там – отново по асфалтовия път Банско – Якоруда – Юндола – Велинград щяхме да се върнем на кемпера.

Може да видите ето тук какво в крайна сметка се получи.

Реалността

Тръгването от Юндола надолу за Света Петка не беше кой знае колко проблемно. Имахме само слизане около 350 метра денивелация преди да излезем на пътя покрай река Абланица за едноименното село и от там лека полека за Велинград. Местна жена ни упъти към правилния път и съвсем скоро бяхме на спирката на теснолинейката, от където щяхме да минем навръщане, но с ЖП транспорта.

На равното с колелата вече ни предстоеше първата среща с реалността, която не беше неочаквана, но все пак не беше приятна. Всички знаете безхаберното отглеждане на кучета в района, ако не знаете – ще узнаете. Оказа се, че 3-4 помияра са си намерили дом в една барака по пътя и решиха да покажат присъствието си като в началото бяха доста уверени, но няколко камъка по-късно им стопиха намерението да покажат зъбите си. Бяхме и с двете деца, на 3 и на 8, и определено не е приятно да се тревожиш за тях в такива ситуации.

Не след дълго стигнахме Абланица, където започна и спускането по асфалтовото шосе. Представях си радостта на хората от района заради това, че този път в нищото е с чисто нов асфалт, макар и канавки за отвеждане на водата да липсваха. Изключително малък наклон, тишина и спокойствие царяха по пътя за Велинград. Карахме по средата без да безпокоим никого, макар че в един момент ми се стори страшно дълго това продължително спускане. До отбивката за Сърница срещнахме само едно овчарско куче, което беше полегнало да се припича на слънце точно по средата на шосето, но и то се оказа от типа, който не обича камъните и бързо се премести.

Във Велинград решихме да спрем, за да починем и хапнем, да се поразходим и да хванем теснолинейката за обратно. Слизането от Юндола до Велинград по гореописания маршрут ни отне около 2 часа и 10 минути и около 27 км. Във Велинград беше поредният сблъсък с реалността. Една кака с джуки и Голф 5 реши, че е твърде важна и препречи пътя на жена ми с детето като буквално им отне предимството, докато продължаваше да говори по телефона. Изяде една доза майни, но реши, че е по-удобно да подмине и да не спре, че щеше да има джуки на скара.

После се започна драмата с велоалеята във Велинград. Тази прочута и може би единствена велоалея, която от Клептуза води до центъра, е толкова ползвана за тротоар, че е просто абсурдно да караш велосипед по нея. Куцо-кьораво и сакато е на нея, щото е по-лесно, а не защото няма тротоар на 2 метра отстрани. Не стига това ами една въздебеличка лелка в дърт пасат реши, че като прави ляв завой няма да гледа за пешеходци и велосипедисти и спря в последния момент преди да пресечем и да бъдем пометени.

В общи линии се опитвам да кажа, че Велинград е СПА столицата на Балканите, ама културна столица никога няма да бъде. В този град липсва културата, защото заради една гореща минерална вода се е превърнал от едно централно село, в туристическо сборище на помашкия Родопски край. Опитвам се да нямам големи изисквания към него, но се шири една голяма репутация на нещо велико, цените по хотелите и особено през празниците са в тавана, но е място, на което да се изкъпеш, но не и да очистиш и изкъпеш душата си. Хубаво е минерална вода, но представете си – Вода и култура. Да е построено красиво и със стил, да цари дух на култура и разбирателство, да има ред, който да идва естествено. Е, няма го. Бездомни помияри, просещи из центъра, пък имам чувството, че оставя ли колелото за 5 минути и просто няма да го намеря на същото място. Както и да е, стига толкова за тази градска къпалня, да се върнем на прехода.

Хапнахме и отидохме на гарата да хванем теснолинейката. Уж имало вагон за колела, който бил пуснат наскоро. Това разбрахме от пост във Фейсбук на Родопската теснолинейка.

Вагон няма. Колелата в пътническия такъв. Майната му, платих там двойните такси за трите колела (12 лв за 3 колела и 3 възрастни), идва влакът и аз отивам на последния вагон да ги товаря. Кондукторът се провиква – “Аре по-бързо с тея колела”. При което получи от мен една звуча майна и явно се усети и бързо му потънаха гемиите.

Натоварих колелата най-отзад, а вратата през цялото едночасово пътуване до гара Аврамово не спря да се отваря и затваря. Все си мислех, че ще се приберем с едно колело по-малко, та ставах постоянно да държа проклетата врата да не вземе да се прибираме пеш после. За мое учудване вагоните бяха почти пълни. Някак си все не мога да си представя кое му е якото на туристическата разходка за 4 часа от Септември до Банско, при положение, че с кола е два и няма да ставаш свидетел на забрадените ни съотечественици, които 138 години след Съединението все още не знаят къде се намират.

Оказа се, че влакът има почивка 5 минути на Аврамово та успях да сваля бързо колелата без да разбия мутрата на кондуктора. От там тръгнахме за Юндола. Денивелацията си е доста изморителна, а пътят – ад. Камиони нагоре и надолу, натоварени с дърва и какво ли не, само ние липсвахме и хоп – ето ни и нас. Че и с две деца като бонус. Беше много стресиращо и натоварващо, бибиткания все едно се пречкаме на пътя, а не сме част от него, че накрая и един от пътниците в автобуса за Велинград си позволил да покаже среден пръст на малкия, щото тук по тоя край цари култура. Всички са много културни.

Час по-късно се прибрахме на кемпера. Смело твърдя, че тук ще се върна. Но не мога да обещая, че ще толерирам простотията тук. Приключвам и с простотиите на БДЖ, защото са една банда крадливи лъжци, които публикуват по социалните мрежи колкото да покажат, че не са загинали. Ако зависи от мен, един лев не бих дал за това, което получавам от този “транспорт”. Иначе преходът не беше лош. Препоръчвам ви да го направите и вие. Няма да повторите, но не защото не е било яко. Просто защото няма култура, това е.