Първата част от пътуването ни до Албания премина, но сякаш не останахме с много хубави впечатления от там. Все още ни гонеше усещането сякаш не сме получили това, което търсехме. Толкова много път, а се пренаситихме на мизерия и на места, където не можеш да изхарчиш малко пари, за да си направиш кефа. След гледката из Вльора сякаш тръгнахме леко обезверени към следващата ни дестинация – островите Ксамил.

Ксамил – Дни 4, 5 и 6

• 

Ден 4

Пътят до Ксамил е така известният SH-8. Ремонтиран път със свеж асфалт, който няма забележчица освен скоците преди мостовете, които въобще не са доизмайсторили. Пътят е адски живописен като на места се издига до над 1000 метра надморска височина в планините, близо до морето. Така от там се открива една прекрасна панорамна гледка, от която се вижда дори ботушът на Италия при града Лече.

Пътуването от Вльора започна с бързото стягане на багажа ни и напускането на измисления хотел, който ни остави адски разочаровани. Днес щяхме да останем в хотел Идеал, който изглеждаше адски чист и спретнат, близо до плажа и с хубав паркинг, така че да не мисля за нищо.

Тръгнахме към Ксамил, но на центъра на Вльора спряхме, за да си вземем малко храна за изпът. Както винаги изтървах мястото, където предполагах, че са баниците и се наложи да се върнем като едва намерихме място, където да паркирам колата. В цяла Албания има места подобни на баничарниците в България (за разлика от цяла Западна Европа). Влизаме вътре, взимаме по една баничка, тъкмо питам Цвети какво иска и хората до нас ни поздравяват със „Здравейте!“. Това беше първата ни среща с нашенци до сега. Всъщност видяхме точно 2 софийски коли по пътя към Тирана, но от тогава не бяхме виждали сънародници.

• 

Не се заговорихме, че бързахме, но до баничарницата имаше магазин за сирене и кашкавал. Не се сдържахме да не го посетим и купихме един от най-вкусните кашкавали, които съм опитвал някога. За 700 лейки килограмът (около 9 лв) кашкавал от краве мляко. Да подчертая, че по принцип киселото им мляко е доста зле, но на сиренето и кашкавала са царе. Овчето мляко е също много добро като въобще не се усеща мирисът както на нашите млека.

Взехме баниците и кашкавала и продължихме надолу през Вльора. Пътят минаваше през центъра на града, който пък върви покрай плажа. Видяхме една будка за плодове, а в 11 часа вече започваше да става зверска жега, затова решихме отново да спрем за нещо студено. Обаче този път направих спиране като див селянин между трите стола на пътя, които пазеха местата за паркиране пред някакъв ресторант. Тъкмо Цвети излезе от колата и очаквах голяма разправия, когато видях как излиза човек от ресторанта, но вместо това ме погледна, усмихна се и нищо не каза. Малко по-късно дори дойде към нас да ни предложи паркинг близо до плажа (предлагат ти го като държат връзка ключове, които ги въртят в кръг, това значи, че има паркинг), но нямаше за кога.

• 

• 

В края на плажната улица на Вльора спряхме да видим как е водата там. И чак тогава разбрахме колко сме се прецакали. Водата беше перфектна. Чиста, без никакъв мирис, плажът беше доста по-голям от този, на който бяхме ние, но пък беше и в пъти по-претъпкано. От една страна хубаво, от друга – поне ни беше доста по-спокойно. Взехме по една печена царевица и газ към Ксамил.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Един час по-късно вече катерехме баирите на SH-8. Маздата е 150 коня, 2000 кубика на газ обаче … Ей, милата такъв зор видя с тези баири с 10% наклон, че не е истина. Обратен завой след обратен завой, долу жега, горе – студ, а и албанците сякаш никога не са карали коли в планината. На обратните завои направо спират и го качват на първа. Колко майни съм хвърлил е друга тема. Интересно беше как на тези прекрасни панорамни пътища нямаше почти никакви мотористи. Да сме се разминали като цяло с не повече от 10-тина мотора, нито един български. За целия ми престой в Албания не видях нито един български мотор.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

А гледката беше невероятна. Гледаш морето от височината на планината. Рядко съм се любувал на такава красота. Прекрасни завои, направо си представях как влизам в тях с мотора, без дупки, без кръпки, тесен път, но живописен. Проблем би бил трафикът, който не е малък, но пък с мотора се преживява. Има достатъчно прекрасни плажове по пътя – караш, караш, караш, писне ти, хоп, отидеш и се пльоснеш на някой прекрасен плаж, където шезлонгите излизат 5 лв за двама и ти предлагат хубава храна.

• 

Скоро след карането по завоите стигнахме плажовете на Химаре. Бях чел, че са много хубави, а вече и двамата с Цвети не издържахме на жегата и решихме да отидем да се топнем. Е, топване, топване – отидоха 2 часа, но пък си починахме, нащракахме снимки, плажът беше изключително живописен, хапнахме по едни спагети и продължихме напред.

• 

• 

• 

Малко вметка за това, на което станахме свидетели от както тръгнахме от Вльора. Къщите се промениха. Станаха изцяло къщи в италиански стил. Започнахме да попадаме на табели, където имената на градовете бяха изписани и на гръцки език. Появиха се за пръв път църкви и то в почти всяко едно населено място. До Тирана се нагледахме на джамии, а сега църквите бяха построени на високите места в селата и имаха специални обозначителни табели. Започнахме да попадаме и на ресторанти, които бяха смесица от гръцка и италианска кухня. Имаше мусака, дзадзики, спагети, пици. Това щеше да остане така и до края на престоя ни по албанското крайбрежие като щяхме да намразим спагетите и пиците. Също се чуваше много италианска реч навсякъде. Дори сервитьорите по заведенията говореха италиански. Сякаш изведнъж изплувахме от мизерията на Вльора и се озовахме в една италиано-гръцка Албания. Започнаха да ни гледат по-усмихнато, станаха много по-дружелюбни, питаха от къде сме, предлагаха ни избор на места на плажа.

Върнаха ни усмивките честно казано. Тук усетихме вече, че сме на почивка. Макар цените да бяха като българските (очаквахме да са по-евтини), крайбрежието определено си заслужаваше.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

След Химаре спряхме и на крепостта Порто Палермо. Това е стара крепост ползвана временно от Али Паша. Али Паша е османски владетел (да го наречем) в Западните Балкани, който с помощта на албанците създава нещо като автономна държава, малко преди да бъде убит от османците. Бил е много на почит понеже е бил дързък и хитър. Играе го гъст с англичаните и отрязва Наполеон като в замяна получава много огнева мощ, която му помага да се отдели от османците, макар че накрая се оказва недостатъчна. Та разгледахме крепостта, беше интересна, много прохладна на фона на времето отвън, затворът беше доста подтискащ. Определено са успели да запазят целостта ѝ и се усеща едновремешният дух на мястото. Наблизо имаше още един плаж, ще кажеш, че албанците където видят възможност там правят плажове.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Още много, много, много завои и стигнахме Саранде. Пътят преди нея се поизправи малко и вече не ни ставаше толкова лошо. Отново път без забележки и с голяма красота. Имаше един завой, на който от дясната страна се виждаше Йонийско море, а от другата страна се виждаше езерото Бутринт, гледка, която така и не успях да снимам.

Ксамил го стигнахме около 6 часа следобед. Вилата я намерихме супер лесно – оказа се точно на главния път, на около 100 метра от плажовете. Хостовете ни се оказаха едни невероятно гостоприемни хорица, които поддържаха адски чисто в целия хотел. Първата вечер ни посрещнаха с бира, отделно ни подариха минерална вода, на изпращане ни дадоха студен чай с лимон, занесоха ни багажа до стаята, препоръчаха ни места за хапване … абе просто останах очарован. Ние бързо пренесохме останалата част от багажа и газ към плажа.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Ксамил има 4 острова. Четвъртият от тях е много малък и каменист, намира се най-далече от брега и е безсмислено да се ходи около него. На останалите 3 има плажове, които са направени от албанците (най-вероятно е паднало голямо гърмене) като един от тях е най-гостоприемен – има си шезлонги, чадъри, бар с напитки и музика. А другите просто имат една малка плажна ивица. До трите острова се ходи или с лодка (има лодки таксита, които те карат до островите и те взимат), или с водно колело. Ние избрахме варианта с водното колело, тъй като беше най-приятен.

Но сега вече беше късно за разходка с колело, затова изчакахме залеза и нащракахме малко снимки. Хапнахме наблизо в ресторантите и обратно в хотела. Следващите два дни щяхме да се отдадем на стабилно плажуване.

Дни 5, 6 и 7

Ще събера двата дни на едно, защото няма нужда от детайли. И двата дни се отдадохме на стабилно плажуване. Накратко за плажовете на Ксамил – навсякъде плажовете са хубави, но тези, които са централните са най-добре. Макар да се притеснявах дали ще има много хора, притесненията ми се оказаха неоснователни. Много от хората или плуваха до първия остров, или взимаха водни колела, или обикаляха. Като цяло преди 10 часа сутринта всичко е пусто наоколо. Не беше толкова претъпкано с изключение на плажа Lori, който не знам защо беше толкова пренаселен. Имаше много хора с деца и бързо избягахме от него през втория ден, тъй като ни надуха главите за кратко време. А и около него специално се оказа че има доста оси, може би защото беше близко до гората, в която беше по-прохладно, а и също се настаняваха кемперите.

• 

• 

Отделно от това посетихме и плажа Pema e Thate, не го препоръчвам. Пътят до него е кофти, прахоляк яко, а и плажът не е забележителен с нищо. Обикновен плаж с гледка към остров Корфу, който е твърде близо и не се разбира много, че е остров.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Направихме си и разходка до парк Бутринт. Входът не беше много евтин, 1200 лейки (около 18-19 лв) за двама ни, но пък определено ни подейства разнообразяващо след висенето по плажа. Беше доста по-прохладно, а и имаха много запазени части от града, особено театърът. Историята на Бутринт е, че е бил град, който се създава по римско време от хора, които са избягали от Константинопол. Римляните го завземат като за кратко Юлий Цезар и император Август идват в града, който служи като крепост. По-късно венецианците го купуват от османците, като го използват за защита на остров Корфу. Али Паша пък го превръща в отбранителна крепост, просто градът е на такова място, че е по-удобно да минеш през него отколкото да цепиш през планините, но в крайна сметка запада доста бързо след смъртта на Али Паша.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Но най-якото от всичко си остана карането с водното колело до островите. Прекрасно е и го препоръчвам на всички. По принцип албанците са като турците, можеш да се пазариш, но трябва да имаш подход. А аз нямам. Предложих веднъж 5 евро на час на един, но ми отказа. Навсякъде са по 10 евро на час. Та и двата дни си взехме водни колела и обикаляхме с тях. Като ти писне, спираш по средата на островите, скачаш, плуваш и после се качваш. Водата е адски чиста, вижда се дъното, има и риби, които не се страхуват от хората и плуват до краката ти.

Спирахме на плажовете, кеф ти на единия остров, кеф на другия. За 1 час можеш да обиколиш всичките острови, ние се разкарвахме поне по 3-4 часа. Имат и от водните колела с пързалка, където забавлението е още по-голямо. Голям купон падна с тези водни колела. Разбира се, ако вълнението е силно ограждат пътя, по който може да обикаляте. Пак се обикалят островите, но не можете да излезете на открито море така, както ние направихме първия ден.

Задължително си носете шнорхел и гумени обувки! Има какво да се види, а гумените обувки са за каменистите плажове на Ксамил. Ужасно каменисти са и ръбят яко, почти не съм си свалял сандалите никъде.

• 

• 

• 

• 

За Ксамил нямам много повече какво да добавя. Има доста заведения, има и доста места за бързо хранене. Цените са като на българското черноморие, около 40-50 лв за вечеря са напълно достатъчни. Има готино заведение на центъра, което се пълни по залез, тъй като е на високо и открива гледка към островите. Заведенията в началото на плажната ивица на входа от Саранде не са никак лоши.

Може да се разходите и до Саранде, но ние решихме, че Ксамил ни е достатъчен.

Ден 7 – още малко забележителности преди Солун

• 

Денят на тръгване от Ксамил беше много леко носталгичен, тъй като честно казано и на двамата с Цвети ни беше писнало вече да гледаме островите. Някак си повече от 2 дни тук не знам какво ще правиш. Плажовете са си претъпкани, липсва ми малко спокойствието и тишината на планината.

Бях решил по пътя за Солун да минем през Синьото око и град Гирокастра, който е часто от списъка на ЮНЕСКО като световно наследство. Така и не успяхме да видим един град с някаква типична албанска архитектура като Берат, та затова реших да се отбием .

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Разходката до извора Синьо око ни отне около 50 минути. Пътят до него отново е черен от тези дето се вдига прахоляк до небесата. До извора се ходи с кола като се плаща входна такса от 200 лейки, а след това да успееш да намериш място за паркиране е малко на късмет. Пътят не е от най-прекрасните, но и маздата е леко ниска, но нямах проблем. Мястото обаче беше претъпкано от туристи. Направо се редяхме на опашки, за да успеем да си направим снимки над извора. Предполага се, че е дълбок до 80 метра, а водата извира от него с температура около 10 градуса и над 18400 литра в секунда (правилно ме разбрахте, цяла река извира от там). Има ресторанти за огладнелите.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

След извора тръгнахме към град Гирокастра. Планът не беше такъв, но реших, че няма да имам желание да посетим Албания отново скоро, затова за последно да посетим някоя от забележителностите ѝ. След стабилен брой завои и стабилно изкачване и слизане, скоро се озовахме на равното по пътя за града. Да спомена че към Ксамил има и доста автобуси, които правят екскурзии и които запушват тесния път като правят преминаването адски трудно и бавно. Дано не нацелите някой такъв, ние нацелихме един, но вече към края на слизането.

Гирокастра не ни впечатли с нищо друго освен с мръсната жега, която беше там. Голите хълмове се нагряват и става направо ужасно задушно. Къщите са отново в стар стил, много ми приличаха на къщите във Велико Търново около Янтра, но не са впечатляващи с някаква собствена архитектура. От замъка на върха се открива хубава гледка към града, но освен това нямаше нещо друго забележително. Хубавото беше, че за пръв път видяхме занаятчии в тази държава, които продаваха нещо ръчно направено. Сякаш доста липсваше този момент до сега. Улиците по центъра не бяха лоши, но течеше стабилен ремонт и отново всичко беше в прахоляк и мръсотия. По една вода и един сладолед и вече исках да се прибирам към България.

• 

За границата Албания – Гърция при Какавие няма да казвам много. Албанците работят бързо, гърците са мързеливи лентяи. Албанците само ни попитаха от колко време сме в държавата, тъй като нямаме право на престой над 80 дни без виза. А гърците – те почакаха колоната от коли да станат поне 30, за да отворят втора будка за обслужване.

От там пътят до Солун беше песен. Магистрали и много газ. Преди излизане от Албания натъпках колата с евтината газ, че после по 77 евро цента за литър ми се вижда меко казано „много“.

В Солун пристигнахме след около 4 часа път, но за него не желая да кажа нищо. Пълен е с имигранти, настанихме се в хотел на центъра, който беше заобиколен от пакистанци и всякакви подобни. Постоянно ни гледаха лошо като докато носех багажа дори едни трима такива се сръчкаха сякаш се подготвяха да ни оберат. Има достатъчно статии за това, че имигрантите масово влизат от Турция и до преди 5 месеца над 24 000 са минали границата. На сутринта ги бяха натоварили в едни полицейски бусове. Няма нужда да казвам, че повече в идните 1-2 години може и да не стъпим там.

Край

Пътят Солун – София е сравнително ясен и няма какво да пиша. Магистрали и скука. Като си дойдохме в София обаче сякаш вече погледът ни към държавата и града се беше променил. Не сме в розово положение, но не сме и Албания. Не е като да нямаме 2 лица, но второто лице не е мизерията. Гостоприемството ни малко бледнее на фона на тяхното, но пък е сърдечно. Сградите ни са много и е претъпкано, но пък не очакваме да ни паднат на главите всеки момент. Провинцията е зле, но пък мерцедесът не е идол издигнат в култ. Абе можеше и по-зле да сме. (Not great, not terrible 😉 )

За хората стигнали до тук ще добавя малко практични детайли, които може би съм изпуснал до сега:

• Използвах Maps.Me с офлайн карти на Македония, Албания, Гърция и България. Върши прекрасна работа.
• Целият път, който изминахме е около 2000 км. Ако идеята ви е да се насладите на SH-8 няма смисъл да биете път през Македония, а и ще си спестите мизерията.
• Хубаво е да си носите повече пари в кеш от тяхните лейки. На малко места ползват ПОС терминали, а поне аз не видях да имат безконтактно разплащане. Може да си носите и евро, но курсът, по който го обменят на повечето места е кофти. В Ксамил ми се наложи да обменя евро, но го обмениха на доста добра цена.
• Сигурността трябва да ви човърка, но не и тревожи. Не са такива бандити и разбойници, гледат лошо, но не е представата, която ти изниква в главата като кажеш албанец. Един лютив спрей ще ви направи по-спокойни (за всеки случай).
• По пътя, а и на малките будки в градовете, предлагат бутилки с маслини, зехтин, печени царевици и прочие. Ние си взехме маслини и зехтин за вкъщи, доста вкусни маслини имат.
• Може би има ферибот от Ксамил до Корфу, но въпросът е по-скоро на време. Корфу си е огромен остров.
• Говорят английски почти навсякъде. В ресторантите и хотелите е между отличен и много добър. На заведенията е сносен. На будките за царевица – колкото да ви кажат колко струва тя (извън Ксамил беше 50 лейки, в Ксамил – 100).
• Карането не е чак толкова опасно, колкото го изкарвам, но си изпъва нервите. Просто се пазете на кръстовищата и на пешеходните пътеки!
• Няма нужда да мислите за скрити камери и радари. Полиция имаше единствено по крайбрежието между Вльора и Ксамил и то бяха без радари. През целия път не съм видял и една полицейска кола с камера, нито статични такива. А и всички караха доста бързо.

И няма да е същото ако не завърша този пътепис с колаж на мерцедеси, които срещнахме там! Надявам се пътеписът да е полезен на всички, които имат намерение да се разходят до западната ни съседка!

•