Ден 1 – Тръгването от София

Сутринта в 6 часа на 22 юли (неделя) вече  преглeждах дали съм забравил нещо за дългоочакваното пътуване с мотора, бях приготвил куфарите на предишната вечер и единствено якето и панталонът очакваха да ги облека и „ключ на старт“, както казват руснаците. 2 дни по-рано моторът ми беше готов след ремонт на касетата на съединителя, смяна на веригата и пиньоните и смяна на маслото при RBT Custom Motors. Направих му едно каране от Хасково до София, което мина безпроблемно (и което беше един мини старт на пътуването) и тръгнах сравнително уверен, че няма да ме остави някъде по пътя.

Динамометричен ключ 24 беше в един от куфарите, просто защото трябваше да стегна веригата пътьом, а не ми се искаше да стягам всичко на ръка. Не знам дали можете да си го представите, но това е ключ дълъг поне 50 см и с едно не малко тегло. Просто циркът се започваше още от първия ден.

Маршрут за деня

Планът беше да стигна Деберцен, Унгария през Румъния. Причината да гоня Румъния, а не Сърбия, беше че когато преди година се връщах от Швейцария към България, на сръбската граница беше ад и беше едно огромно чакане, докато мина границата. Исках да избегна това и затова избрах пътя от София – Петрохан – Видин – Калафат – Тимишоара и Деберцен. Ето го как изглежда визуално (линк към Google Maps):

Почти 12 часа път и около 800 км. Разчитах на това, че е първи ден и ще имам сили и колкото и да е дълъг пътят, ще успея да стигна без много нерви. Боже, каква грешка.

Място за отсядане

Запазих през Booking стая в Boutique Hotel Regi Posta. Уникално място с перфектна закуска и ресторант с превъзходна кухня. Изключително приятно впечатлен останах от унгарците, наистина.

Пътуването

Тагнах се във Фейсбук (Важно е!) и в 7 часа вече летях за Петрохан. Баща ми хубаво ме предупреди, че пътят е в лошо състояние и го ремонтират, но аз разчитах на това, че ще тръгна рано и няма да има толкова трафик. Стигнах Петрохан доста бързо и първата изненада беше тук. Изстъргали асфалта и го зарязали, по традиционен български маниер. И линиите, които остават върху него, не само не позволяват да вдигнеш по-експедитивна скорост, а и карат мотора да занася. Трябваше постоянно да се вглеждам кога асфалтът става изрязан и кога – не. Не ми стига това, ами и някакви нискодвижещи се летателни обекти с марка Volkswagen постоянно се появяваха от някъде и разбира се, се лепеха зад мен.

Това е само началото. По-нататък по пътя новият асфалт се сливаше със стария с едни огромни скоци, които не бяха маркирани със знаци и често подскачах на мотора все едно съм на кон, а не на превозно средство. А завършекът беше един мост, който се намираше на завой и чието само едно платно беше разрешено за преминаване. Никой не следеше за трафика идващ отгоре и отдолу на моста. Влизам аз, стигам почти края му и срещу мен изскача един огромен пикап с шофьор, който си гледаше телефона и тръгна директно да влиза в моста. Разминахме се на късмет, но така хубаво ме събуди, че нямах нужда от кафета и енергийни напитки.

Тази красота продължи до Монтана. Там, дали защото не бях погледнал хубаво маршрута или защото хванах отново да се унасям, и тръгнах по грешния път. Какво ще рече грешен? Ами има си хубав път с името „1“, който води до Видин от Монтана и който е един вид международният път до него. Но има и път „112“, който е междуселски по-пряк път до Видин, ето разликата:

И понеже Гугъл Мапс вижда, че черният път е по-пряк и хоп, давай през него. От къде да знае, че това е междуселски път с кратери, на които дори Луната би завидяла заради дълбочината? На места бяха толкова дълбоки, че преспокойно ако бях паднал в някой от тях, можеше да поканя родата на гости да ги почерпя. Шегувам се, но беше страшно. Карам аз вече 15 км, хванал съм се за кормилото, защото не мога да се хвана за главата и спирам отстрани за почивка. „Жоро, спиш още ама това не може да е истина, коли няма, ужасни кратери навсякъде, има нещо нередно“ – това ми го говореше мозъкът и отворих мапса да видя какво съм забъркал. Е, върнах се 15 км назад и си хванах правилния път. Както казваше дядо ми, „Няма заблудени шофьори, има изминати километри“.

От там насетне нещата тръгнаха както трябва, временно. Бързо стигнах Видин без големи ексцесии, но понеже съм злетак, забравих да заредя в България, а горивото хвана да свършва. Много красиво беше на моста Видин – Калафат, не бях минавал до сега. На границата спретнах разговор с един от нашите граничари и докато се усетя вече пълнех резервоара в румънско, където и се сетих да нулирам километража. Но така и не предполагах какво ме очаква в Румъния.

От тук насетне се почна изпитанието на нервите. В началото всичко беше окей, малко трафик, хубав път, много цигански села и много сватби (техните цигани изглеждат доста по-добре облечени и културни от нашите поне на първо четене). За селата знаех, че са на всеки 10 км, тъкмо дадеш газ и трябва да спираш. Но трафикът, боже, трафикът беше съсипващ. Пътят върви по река Дунав и съответно има доста завойчета и участъци, които ако нямаше толкова коли, щяха да са перфектни за всеки един моторист. Обаче, не стигат таралясниците по пътя, а тировете просто убиваха всичко. Забучва се един тир отпред, кара със 70-80 макс, прави една колона от 15 автомобила и единственият начин аз да се промуша и изпреваря всички с тези два огромни странични куфара по 40 литра беше да се движа с летяща чиния.

Справях се някак си, гледката на много моменти ме обнадеждаваше, че ей сега ще изчезне трафикът, но това така и не се случи до Унгария. Не след дълго достигнах една много красива спирка на влака, срещу която бяха направили малък паркинг и реших да спра там. Сетих се за нея от пътеписа на Tonyco и реших да направя малко снимки. Тъкмо спирам аз и хоп, пред мен бус с Пазарджишка регистрация, пълен с цигани, които търсеха евтин обяд. Лошо ми стана, не защото и тия имат регистрация BG, а защото са навсякъде. Преглътнах, заключих всичко по мотора и се разходих. Ето малко снимки от гарата:

Много красиво местенце. Хапнах набързо каквото носех с мен и газ. Трафикът не изчезна, но се появиха повече места за изпреварване, а Дунав изглеждаше много красив и въпреки това доста тинест на места:

Още от клипчето като пресичах моста след Видин се виждаха тъмните облаци в далечината. Аз все се надявах, че ще ми се размине, че е първи ден и не може да тръгне толкова надолу, че с изгрева на слънцето и затоплянето времето ще се оправи. Да ама не. На 50 км преди Тимишоара хвана да прекапва. Бях принуден да спра на една бензиностанция, заредих бензин, сложих подплатите на панталона и якето срещу вятър и вода, нахлузих дъждобрана и тъкмо се канех да тръгна и една немска кола спира до мотора, отваря се вратата и нашенец се приближава до мен, поздрави ме, направихме малко мохабет, каза ми, че ме очаква много силен дъжд и ми пожела успех. Понякога се чудя дали да се радвам като видя нашенци в чужбина или не. хаха. От там нататък до малко преди границата с Унгария си ме валя. Не много силно, но достатъчно да не смея да настъпя мотора с повече от 100.

На границата ме посрещна една красива унгарска граничарка, която набързо погледна талона на мотора и личната ми карта и ми каза да минавам. След всичкия дъжд, мисля че и тя усещаше, че съм на тръни и искам вече да стигна, за където съм тръгнал.

Стигнах Деберцен в 19:30 тяхно време. По принцип унгарците са един час назад т.е. 20:30 наше. Улиците бяха все едно бях в Пловдив. Огромни локви след дъжда, от които водата се оттича с часове. Намерих хотела, заобиколих бариерата отпред, паркирам мотора и директно влизам за ключа за стаята. Спечелиха ме веднага. Чист и спретнат ресторант, изключително учтиви и любезни и накрая ме настаниха в ето тази стая:

Уникално просто, не съм се и надявал след целия този крив ден нещата да се развият така. И въпреки, че храната на снимката не изглежда тип „гурме“, на вкус беше да не спират да ти текат лигите. Беше една голяма свинска пържола с панировка от сирене и още нещо, гарнирана с един много вкусен сос и беше толкова голяма порция, че накрая бях разочарован, че не мога да изям още 2-3 хапки.

Хапнах хубаво и исках да се разходя из Деберцен преди да се е стъмнило. Не знаех много за градчето, но ето че понаучих малко от нета. Накратко: Градът има население от 210 хиляди жители, създаден е 9-ти век след Христа и  има богата история. Трудно е оцелявал, тъй като е бил на границата с Османската империя и не е имал крепост, която да го пази. Всичко е било плод на дипломатически усилия. През Втората световна война 50% от сградите в града са унищожени, а след победата на руснаците близко до него, започва и реконструкцията на града. Днес изглежда като едно изключително модерно и спокойно местенце. На мен много ми хареса разходката из него, а трамваите им са уникални. Не се чуват ама буквално. Толкова са тихи, че е много възможно ако просто се замислиш за нещо по пътя без да носиш слушалки да не усетиш, че са зад теб.

Бях капнал след 12-13 часа каране и доста лесно намерих пътя към леглото. Планът за следващия ден беше да стана рано, да проверя и стегна веригата на мотора, да хапна закуска и газ към Люблин. Отново 8 часа път и един сблъсък с полската реалност, която се движи минимум със 120 км/ч. Запазих следващата нощувка и се размазах в огромното легло от шведски тип.

Всички снимки от Ден 1 могат да бъдят видяни ТУК.

Ден 2 – От Деберцен до Люблин

В 6:30 сутринта вече бях отворил очите и бях готов за подвизи. Този един час назад си оказа влиянието и станах доста по-рано от очакваното. Първата работа беше да стегна веригата на мотора. Извадих ключ 24, един ключ 12 и един 10 и се пльоснах на паркинга пред хотела. Убеден съм, че унгарците не бяха виждали такова нещо, защото получих много странни погледи.

Моторът го сложих на централната стойка на равното на паркинга, инструменти навсякъде, спрейове и рулетки. Отне ми поне около 40-50 мин да наглася всичко и да съм го премерил поне 10-15 пъти. След като бях сигурен, че всичко е окей, отидох да хапна закуска тъй като влизаше в цената на нощувката. Няма смисъл да казвам отново, че закуската беше перфектна. В едно помещение наподобяващо нашите механи предлагаха различни видове закуска и едни много вкусни наденички, които със сигурност ми затапиха глада поне до обяд.

Маршрут за деня

През този ден трябваше да стигна Люблин, Полша. За целта се преминава през Словакия и от там директно Полша. Хубавото е, че вече няма нужда да се пресичат граници и само табелите подсказваха, когато преминаваш от една държава в друга.

Равносметката е някъде около 650 км и поредни 8 часа каране.

Място за отсядане

На предишната вечер запазих хотел Na Rogatce през Booking. Оказа се приятно хотелче, не много близо до центъра на града, но пък се разходих с мотора. Имаше паркинг, а стаята беше достатъчно чиста и приятна.

Пътуването

Всъщност Словакия я стигнах адски бързо. Но преди да я стигна, тъкмо бях хапнал закуската и излизам с куфарите на паркинга, слагам ги … и като се изсипа един дъжд, все едно го бях поръчал преди тръгване. Няма да споменавам българските псувни, които ехтяха по сградите наоколо. Свалих екипировката, сложих отново долния слой за защита от вода на панталоните и вали или не, реших, че е време за тръгване.

Словакия я взех с една почивка. Хареса ми с това, че е планинска държава и се появяват завойчета, пътят е без забележки и се чувстваш все едно си в България. Единственият проблем отново остана трафикът. Адски много камиони и коли минават транзит през нея и на моменти е ад да се шофира. Всички знаем колко е „лесно“ изпреварването на планински пътища.

Малко преди да вляза в Полша видях един висок паметник, който реших да посетя. Всъщност се оказа, че това е паметникът Дукла. Тук немските войски през Втората световна война са удържали настъплението на руснаците в продължение на месеци като са дадени над 70 000 жертви и от двете страни. Местноста там бива кръстена „Долината на смъртта“, а паметникът е направен така, че да предостави пълна гледка към бойното поле на всички посетители. Дори и днес могат да бъдат видяни изоставените танкове по бойното поле, които са превърнати в паметници.

Няма и 5 км след паметника и вече бях в полско. Първите ми впечатления бяха, че табелките с имената на градовете бяха много след табелката за населено място  и че гробищата им изглеждаха уникално. Подредени и чисти и с адски много цветя, още в първите километри ми направиха впечатление. Освен това беше бъкано с катедрали. Буквално, катедрали имаше във всяко едно дори малко населено място и формите им бяха най-различни. А няма да споменавам колко са религиозни. Случи ми се да пътувам в неделя за Варшава, пред катедралите беше пълно с хора наредили се на опашка.

Колкото по-навътре в Полша влизах, толкова ми правеше впечатление, че стрелката на скоростомера почваше да сочи все по-нагоре и по-нагоре. До момента, в който не се усетих, че в извън населените места се движа с около 120-130 км/ч и въпреки това много често зад мен се появяваха коли. Причината е, че полските пътища бяха адски широки, нещо като пътя Пазарджик – Пловдив, само че без дупки, с маркировка и само направо. Почти няма никакви завои. За тази цел пък като влизаш в градовете са направили нещо като остров на платното, който трябва да заобиколиш и не ти позволява да влезеш с бърза скорост. Трябва да намалиш и да завиеш преди да влезеш в населеното място. Разбира се, това на мен с мотора не ми пречеше никак. Но именно правите участъци извън града позволяват на поляците да карат като луди и да поддържат скорост от 120 км/ч все едно е 90. Просто няма да споменавам как е трафикът сутрин, когато всички бързат заработа. Това ще е за следващия ден на пътеписа.

Градчетата обаче са им изключително чисти. Всъщност навсякъде е много чисто. Не видях един човек да си изхвърля боклуците през прозореца, дори пред хипермаркетите цари една чистота, която е рядко срещана при нас. Няма изхвърлени боклуци извън пътя, градинките поддържани и чисти, къщите подредени и свежи, наистина голямо удоволствие да караш.

Времето също не пропусна да ми напомни за себе си. На около 60-тина километра от Люблин се изсипа един дъжд, който не ме спря да карам, но беше достатъчно отново да ми повиши вниманието на пътя. Мислех си, че с моя късмет ще ме вали всеки един ден, докато съм на пътя.

Пристигнах в Люблин около 5:30 следобяд. Пътя го взех доста бързо, понеже нямаше нужда да пресичам граници. Срещнах и един български тир, който поздравих, но не получих нищо обратно. Това беше един от малкото пъти, в които срещах български коли от Полша нататък.

Хотелчето не беше лошо. Нямаше климатик, но беше приятно хладно, с две легла и спретната и чиста стая. Разтоварих набързо багажа, сложих всичко по зарядните, лека почивка и газ към стария град на Люблин.

 

Да се запознаем набързо с Люблин. Градът е най-големият в Източна Полша с население от 350 000 души. Заселен е през 6-ти век, а официално се споменава за него от 1198 година. Бил е столица за кратко на освободената от руските войски Полша, но по-късно столицата е преместена във Варшава. Почти цялото му еврейско население е паднало в жертва на немския холокост. Интересен факт е, че са „побратими“ градове с Перник (явно винкелите са обменна валута).

Първата мисия беше да хапна някъде. От FourSquare намерих едно заведение на ръба на стария град, което изглеждаше евтино и готвеха хубаво. Вечерята ми излезе към 15 евро като наблегнах на пържола със свежа салата и 2 сока. Мисля че е окей като цена за такъв голям и посещаван град. Нямах търпение да се разходя, затова оставих всичко по мотора и тръгнах на разходка.

Архитектурата на града ми напомняше много на тази на Пловдив. Разликата беше там, че дори и късно вечерта беше пълно с народ по широките улици на стария град. Също така тук е и Люблинският замък, който е служил като убежище на хората през 12-13 век и като затвор през 20-ти век.

Да, и имат пеещи фонтати като в Пловдив, които реално не пеят. Но все пак бяха доста красиви и с много хора около тях. И тук е моментът за кратка пауза и една бърза история.

Разхождам се аз по центъра, нямах място да си оставя якето в мотора и го взех с мен. Полякините, не знам дали казах, са жени, по които очите могат да ти изтекат много лесно. Всичките са едни симпатични, повечето са руси, с много приятна фигура, може да се каже, че по пътя през Полша на моменти се чуваше по едно „Здравей“ от един български мотор с Пазарджишка регистрация. И ходя си аз и една доста красива полякиня почва да ходи заедно с мен. Чудя се аз какво става, аз намаля, тя намали, аз се спра някъде, тя до мен. И по едно време след 5 минути ходене един до друг тъкмо да завържа разговор и да видя какво толкова намира в един моторист минал 650 км, карал като луд повечето време и изглеждащ като подвижен парцал и тя ме поздрави и най-учтиво ме покани на стриптиз клуб, който се намирал наблизо. Сигурно ще е заради якето, което носех със себе си, не се сещам заради какво друго да е решила да ме покани. (ха-ха) Благодарих, но на следващия ден ме чакаше Люблин – Каунас – Рига, часът беше 10:30 вечерта и единствено исках да си взема една бира и да ходя да лягам. Трудно ме остави, продължи се поне 5 минути с обясненията и молбите до момента, в който казах, че пътувам за Русия и ще ходя да гледам рускини в руски стриптиз клубове. Знам, грубо беше хаха. После разбрах от полски колеги, с които работя, че тактиката си е нормалната – напиват те в клуба, плащаш си с картата като пич суми, които са увеличени тройно и от срам на следващия ден не ходиш в полицията.

Пропуснах този момент, поразходих се още малко из града и се върнах в хотела. Бях зажаднял за някакво забележително място, 2 дни поред разглеждах само градове и площади, на които е трудно да усетиш историята. За следващия ден видях една крепост до Каунас, която се наричаше Ninth Fort и реших да я посетя по пътя. Така и приключи разходката ми из Люблин.

Всички снимки за деня могат да бъдат видяни ТУК.