Беше някъде около 11 сутринта. Намирах се в град Пазарджик, на площада наречен „Тортата“. Там има едно място, с огромно широколистно дърво, в Пещера го наричаме – кавак, а в основата му – наредени книги, облечени в найлон, на всякаква тематика. Това е едно от любимите ми места в града, просто защото може да намериш нещо неочаквано, което да ти донесе усмивка. А какво по-хубаво нещо от приятна книга?
Та обикалям аз този огромен кавак там и гледам книгите, когато забелязах три тома, с износени корици, на които пишеше „Записки по българските въстания“. От колко време се канех да ги взема – не е истина. Дойде една мила, дребничка възрастна жена, която ми каза, че за 8 лв ще ми даде трите книги. Оставих 10 и не знам, дали нейната усмивка беше по-голяма или моята.
Началото

Така изглеждат и трите тома
Започнах я миналия месец. Тези книги стояха на рафта може би около година, но всеки ден ми напомняха, че в тях има една непрочетена история, която не спираше да ме вълнува. Преди няколко дни приключих и последния том. Изданието е от 1967 година, затова са и три тома. В по-новите издания книгата е събрана само в един том. Надявам се, че не са съкратили нищо от нея.
Историята такава, каквато не я знаем
Бях започнал да разказвам части от томовете, но няма да сторя това. Всъщност ще ви кажа с какво ме потресоха те. Потресоха ме с това, че българинът масово не е искал освобождението си. Това не са от онези книги, в които пишат сладникави думи от американския стил, в които всичко накрая завършва с щастлив край. Не!
Мислите си, че българинът е копнеел за освобождението си, взел е револвера в ръката си и е тръгнал да се бори за свобода си като истински лъв, който ще изяде цялата Османска империя на един дъх? А ако ви кажа, че Батак, Перущица, Брацигово, Клисура, Еледжик и Панагюрище са изклани от башибозуци. Знаете ли какво значи башибозук? Значи нередовна турска войска. Какво значи нередовна? Значи, че е била трудно контролируема, а в по-голямата си част дори е нямала за началници турци, а се е състояла главно от помаци, черкези, цигани и прочие. Повечето главнокомандващи на тази армия, ако може да се нарече армия сбирщината от помаци, която копнее за кражби и убйства, са били неграмотни помохамеданчени селяни. Но нека оставим това за момент, нека се запознаем с обществото тогава. Общество ни е било в следната йерархия тогава:
- Турчин
- Помак
- Рая – Българин
Образовението е било кът. Когато Захари иска да учи, вместо да стане овчар, изяжда тоягите от баща си и е изгонен от вкъщи. Тогава овчарството е била добра професия, стоиш в планината, караш го на хляб и лук, нямаш право дори сирене да ядеш, защото овцете, коите пасеш са чужди. Четеш книгата за Пресвета Богородица по 3-4 пъти месечно, разказваш я на своите приятели овчари, които са по-неграмотни от теб и те благоговеят пред теб поне в този един единствен момент. През останалото време животът си минава.
Чорбаджиите тогава са живият пример на политиците днес. Рядко да се намери някой свестен. Повечето от тях не искат и да чуят за въстание, никой от тях не работи, имат си слуги, на почитание са пред турците, просто защото си плащат за всичко. Но са прекрасен пример за това как, когато един народ тръгне в едно начинание, изгарят всички. Да ги оставим за момент.
И така стигаме до градовете, в които думата „СВОБОДА“ кара кожата ти да настръхне, но не от страх, а от желание. А колко такива градове имало тогава и къде били те разположени – отговорът е точно една дума и тя е РУСЕ. Ясно е защо, нали? Близо до Румъния /Влашко сме я наричали ние доста често/, може да се пресича тайно Дунава като замръзне и да се пренасят оръжия. И така нашият герой, Стоянов, се озовава в Русе, където искал да учи. Намира приют в една библиотека, в която вижда как непознати хора се събират много често, и така докато се усети е вече целунал камата и револвера и има пред името си титлата „апостол“. Но преди това има неща, които пропускам.
Ангел Кънчев – познато име, но с какво ли. Не, той не е известен само с това, че се е самоубил. Той е съратникът на Левски, който е дал идеята и основал комитет в дома на Баба Тонка в Русе, той е бягал от турците, извадил е оръжието си като е видял, че няма избор и е казал думите, от които много сърца са се свивали по това време от страх: „Да живее България!“. След което се е самоубил. Много ще си кажат – Е, какво толкова, взел е най-лесното решение? Но те забравят едно нещо. „Времето е в нас, и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме.“ Забравят именно времето. Тогава всеки българин е треперел за живота си. Таксите са били огромни, мъките също, но малцина са били онези, които се осмелили да помислят дори да си купят оръжие, камо ли да излязат да умират за свободата. А какво прави Кънчев? Обръща времето като първия човек, който изрича това, което ще бъде заплатено с много кръв и сълзи.

Ангел Кънчев
Представете си сега една възрастна жена. Жена, с весел и шеговит характер, която животът е научил как да се държи към турците, за да спечели уважението им. Жена, която няма да остане да ви гледа, докато турците ви карат към затвора, а ще отиде при турските пазачи, ще им даде по някоя жълтица, ще каже някоя глупост да ги разсмее, а по-късно ще дойде при вас и ще ви донесе малко хляб, някоя закърпена дреха и блага дума. Нещо, което сега приемаме за нормално. А тогава – боже, тогава са се предавали за едно „Машалла“, но това по-късно. Тя е от онези майки – грижовните, отдадени, подкрепящите. Майка не просто на мен и на теб, а майка на един окалян и треперещ цял български народ. И за да бъде такава, тя дава четирима сина в жертва. Жертва на времето, хората и мечтите.

Баба Тонка
Отплеснах се. Така Захари се запознава със Стамболов и стигат да организирането на Заарското въстание. Въстание, на което група хора се събрали да пият кафе, но повечето не дошли. Шегувам се, разбира се. Те просто не дошли, но не заради кафето. Стамболов и Стоянов се срещали с много комити, които твърдели, че могат да дойдат с по 300 човека чета и да се борят за свободата. Всеки втори от заклетите комити твърдял какъв разбойник бил и колко хора щял да събере. И така, докато не дошъл денят на събирането, в който никой не дошъл. Типично по български, всички взели двамата за луди и никой не повярвал на казаното, а Захари, Стамболов и компания си били камшиците и се крили дълго време, защото турците разбрали за това несъстояло се парти и дълго време (в продължение на месеци) ги издирвали, за да им държат сметка защо не са ги поканили. Сега стана ли ви ясно колко жалко е било голяма част от населението ни? Но да оставим това отново настрана.
Грехота е това, което ще направя сега, но просто няма как да разкажа всичко. Ще пропусна разказа как младите революционери искали въстание сега, а старите им казвали – изчакайте сърбите да въстанат и ще въстанем и ние. Ще пропусна и Филип Тотю и Панайот Хитов, които искали пари, за да участват във въстанието и като ги получили – хоп и да ги няма. Искам да скоча направо на том 2. Кръвта ми ври и кипи за томове 2 и 3. Нека отскочим заедно с Гавраил Хлътев в Панагюрище.

Бенковски
Бенковски! Едно име, зад което се крие един много много странен човек. Назначени за апостоли заедно с Панайот Волов и Захари Стоянов в четвърти окръг. Четвърти окръг се е простирал от Копривщица, през Еледжика и села като Мечково, Поибрене, Мухово, Петрич, Калугерово, Царацово, Белово, Батак, Перущица и дори далечния Доспат, който е бил изцяло турски. Центърът на окръга е Панагюрище, от където е организирано въстанието. Бенковски е вечно намусеният, строг и на моменти превъзнасящ се апостол. Отнема ролята на главен апостол на Волов, просто защото му се отдава словото. И тук нека спра, лека пауза за изяснение на живота на нашите апостоли.
Рядко, апостолите са учени хора. Това, което забелязва Захари, е че всички учени хора странят или се страхуват от идеята за въстание. Не говорим за апостоли, говорим за населението ни тогава. Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Васил Петлешков, поп Грую и прочие и прочие. Знаете ли колко от тях са били истински образовани? Отговор: 0. Имали са някакво начално образование и от там нататък – занаят. Но те са светъл пример на хората, които са принесли в жертва най-скъпото им – собствения си живот и този на семействата им.
Просто му се отдава словото. Всъщност звучи прекалено грубо. Не само, че му се е отдавало словото. Бенковски е можел да убеждава хората, да контролира емоциите им, да ги тикне към каквото сабя покаже. За него се е знаело малко и той ще разкаже за себе си малко преди смъртта си, от където се разбира, че е родом от Копривщица, никак грамотен, дори е сричал като чете, обикалял Мала Азия и завърнал се в България, не пожелал да стъпи в родното си село. Страхувал се, че ще го познаят, а и изпитвал ненавист към чорбаджиите. Но нека отделим дума и за селата тогава в България.
Панагюрище е било чисто българско село, с един единствен турчин надзираващ го, което от сега ни говори, че те са били сравнително самостоятелни. Копривщица пък била независимият щат в Османската империя. Дом на чорбаджии и богаташи, там те се самоуправлявали и това било единственото място, където турците нямали сила. Пловдив и Пазарджик са били градове с различни етноси, не толкова българи, където е било трудно да се вдигне въстание поради броя българи живеещи там. Перущица, Батак и Брацигово са чисто български села. Забелязвате ли вече тенденцията? Там, където е имало само българи, там е имало и въстание и организацията била най-силна.
Отново на Бенковски. Той се е обличал изключително накичено, правел впечатление на важен московец, който може да разполага с живота на хората. Не се усмихвал до момента, в който яхнал коня си, за да поведе въстанието. Винаги бил строг към всички, а омайващите му думи карат хората му на няколко пъти да му се признават във вярност. Но това, което мен най-много разочарова в него, са лъжите му. Лъгал е масово и без ограничения. Обикаляли селата, казвал на хората как московците и сърбите всеки момент щели да се притекат на помощ, как четите във Влашко чакали, за да дойдат и да се включат във въстанието, как босненци вече се биели за свободата си. Обещавал пушки, свобода и независимост. И трите, от които останали неизпълнени. Знаел е много добре, че лъже хората, но е знаел също, че този народ без тези лъжи няма да се опита дори да излезе от вкъщи. Самият Захари Стоянов пише как той самият лъже хората в близките села, просто с цел да ги накара да се включат.
И въпреки това е успял. За разлика от всички останали окръзи, четвърти окръг е този, в който най-много хора въстават и има дадени най-много жертви (за съжаление, жертвите са главно невинни хора). Хората започват да правят фишеци (патрони) вкъщи, приготвят се дрехи и храна и дори са искали поне една торба с фишеци, за да се включиш във въстанието. Всички са бленували момента, в който ще пукне първата пушка и ще тръгнат напред към по-добрия живот. Но до тогава и дума да не стане за дата на въстанието. На всички им било ясно, че в момента, в който бъде разпространена, тя ще стане достояние на турците благодарение на някой предател.
И така Бенковски, който се отдал изцяло на въстанието, запазил тайната дата, която били обсъждали с останалите апостоли за себе си и започнал все по-малко да спи с приближаването ѝ. Похвално е как е обикалял постоянно селата и е вдъхвал сила и кураж на селяните. И въпреки това, това зад което е заставал е една просто добре скалъпена лъжа.
Не само, че нямало как да внесат пушки отвън, ами нямали и пари. Българските чорбаджии били толкова скръндзави, че не давали от джоба си една стотинка, рядко са били тези, които продавали имането си, за да се включат в народната борба. Да не говорим и че повечето барут бил купуван от турци, които като усетили накъде вървят нещата, започнали да продават такъв с все по-лошо качество. Един дъжд и нашите въстаници оставали без пушки, без барут и дори без ножове – просто защото нямали такива, с каквито да се защитават. Да не говорим за черешови топчета или някакъв друг вид оръдие. Освен че са рядкост, такива оръдия рядко сработвали с фалшивия барут купен от турците. Но къде ти да мислят нашите хора за пушки и барут. Пеели се народни песни, докато се приготвяли фишеците. Спирали да играят хора така, сякаш вече са спечелили битката. И то точно във време, в което турската армия масово се изнасяла към границите на България, където се приготвяла за война със Сърбия. Война, която започнала един месец след като нашето въстание било потушено.
Дали наистина не сме могли да почакаме?
Едно мнение за “Записките на една неразказана история – I част”