Разходката през лятото на 2024 година беше замислена да стигне чак до Австрия. Отдавна ми се въртеше в главата да посетим Виена за Коледа и да проверим митовете дали украсата е толкова красива, колкото повечето хора я изкарват, но за съжаление не успяхме да я посетим през това време – къде от страх заради пътните условия, къде заради мита за строгостта на австрийските полицаи, къде и заради многото пътуване, което трябва да се случи в кратък период от време. И така решихме да посетим Австрия през лятото на 2024 година.

Планът за посещение

Накратко планът ни изглеждаше така:

1. София – Белград, Сърбия
2. Белград – езерото Блед, Словения
3. Блед – Цел ам Зее, Австрия
4. Цел ам Зее – Инсбрук
5. Инсбрук – Линдау, Германия и обиколка на езерото Бодензее
6. Линдау – замъкът Нойшванщайн 
7. замъкът Нойшванщайн  – Залцбург, Австрия
8. Залцбург – Виена
9. Виена – някъде в Сърбия
10. Сърбия – София

Дните на всяко място зависеха от местата за посещение наоколо, затова не съм ги описал и тук. В Цел ам Зее изкарахме 3 нощи, а на други места само по една. Всичко зависеше от условията, цените и времето, с което разполагаме. Погледнато на карта, разходката ни изглеждаше така:
Google Maps линк

Бяхме набелязали и множество забележителности и дейности с децата като:

• Каране на колело около езерото Блед
• Изкачване на 3000 метра надморска височина в Капрун – връх Kitzsteinhorn с лифт
• Посещение на лазерното шоу в Zel am See и на близкия басейн с минерална вода и детски пързалки. Пускане по една от най-дългите линии с влакче, на която сме били
• Разходка до един от най-високите водопади в Европа – Krimml
• Разходка над Инсбрук до връх Hafelekar с лифт
• Посещение на езерото Линдау и на минералният басейн в местността
• Посещение на замъка Neuschwanstein – иска месеци предварително запазване на място за посещение, а ние нямахме такова
• Залцбург – потапяне в историята на града
• Виена – посещение на зоологическата градина и центъра
• Много каране на колела навсякъде, където е възможно

И всякакви други неща. Планът ни беше много динамичен и Цел ам Зее, Кримъл и други места излязоха в движение. В началото имахме доста по-различен план, тъй като нямах много време да се съсредоточа, но знаех, че искам да сме близо до Алпите и затова избрахме маршрут и пътища, които не са магистрални и се минава повече през австрийските селца. Не съжалявам за избора си и като изключим първия ден, в който не знаех дали няма да ни спрат и напраскат една солидна глоба, понеже сме натоварени зверски, след това свикнах с всичко около нас и наистина откъм шофиране никога ама никога до сега не съм карал и не съм се чувствал по-спокоен.

Началото

Както винаги пътят от София през Сърбия е дълъг и уморителен. Решихме да тръгнем по-късно от София и да спим в Белград на паркинга на Икеа ето тук. Децата позаспаха, стана тъмно, може би около 23 часа и завивам вече за отбивката за паркинга и срещу мен автомобили, малко на брой, но от тези по-шумните и спортни таратайки на 15-тина години, премигат ми нещо. Разминах се и с автобус на градския транспорт, въобще не разбрах за какво иде реч. Един дълъъъг 90-градусов завой по-късно отбивам на паркинга, спирам в далечината и чак тогава чувам и осъзнавам – че то тука състезания са правят. Чуват се мотори, коли, музики, въртене на гуми .. ах, цял късмет, че се разминахме без да играем ролята на лошите във Бързи и яростни, но пък как въобще щяхме да спим. Успях чак към 1 часа сутринта да заглуша звука от случващото се наоколо и да поспя до към 8.

И така на следващия ден газ към Блед. Минаване на границата с Хърватия, влизане в Словения и купуване на електронна винетка. Тези словенци, хем винетка, хем и скъпа, вярно, че е красиво, но понякога ми се струва, че е доста неоправдано скъпо. Около Любляна пак велики задръствания в познат ориенталски стил, зареждаме дизел и продължаваме на север. Успокоява се пътната обстановка, позволява ми да отдъхна за миг и да се насладя. Гледката на Алпите затвърждава мнението ми, че са един див чукар, като тези дивите, които имаме и тук. Но пък пленяващ.

Хубаво се любувам на пейзажа, но откъде ще влезем в Блед? Има малко на брой паркинги и един къмпинг. Надяваме се да се вредим в къмпинга ето тук, но по телефона казаха, че нямат места. Затова заобикалям и влизам от север, предполагах, че ще е лудница, помислих си, че ще ни е по-лесно от ей този път тук:

Да де, ама то се оказва тесен междуселски път с много завои, преминавания през малки селца от швейцарски тип с къщи стигащи понякога до самия път, а пък аз с кемпер 2.20 м широк и то без огледалата дето стърчат поне още 40 настрани. Жоро, Жоро, пак се нахендри яката „тоз“ път. Един чичак ме гледа лошо, че едва ли не взимам цяло пътно платно и трябва да мине малко по-вдясно ако иска да не го пратя на къра да коси трева с колата. Той не знае, че на Лефкада, докато следвах Гугъл Мапс щях да пия узо с брадясалите гръцки чичаци по балконите до улицата, докато от предната кола си правеха селфи, понеже не бяха виждали кемпер тип „автобус“ в техния район скоро. Но това е друг спомен.

Едно „Майната му“ и малко повече газ и скоро вече отбивахме за паркинга за кемпери ето тук. Налягат ме бащините мисли от типа безопасно ли е, има ли условия и може ли да преспим тук тъй като няма места на единствения къмпинг в района. А за цената от 3 евро се почувствах все едно съм на такъв. Поредното майната му и почнах да разтоварвам катуна. Свалих колелата и газ към езерото с децата. Всъщност, преди това, точно до паркинга имаше много интересна площадка за каране на колела и тротинетки. Децата не устояха и веднага се метнаха натам с майка им. Ето я как изглеждаше.

Еми не можеш да си кривиш душата, чисто е, красиво е, помислено е. С колелата стигнахме до самото езеро и първоначално решихме да ги оставим и да ходим пеш, но после забелязах голямата велоалея и нямаше и капчица съмнение, хоп отново и газ да направим една пълна обиколка.

Имаше страшно много хора по алеята, които се поразредиха в момента, в който се отдалечихме от централното място на езерото. Природата наоколо си заслужаваше. Магнетично място. Островът със замъка в средата, заобикалящите езерото планини, чистата планинска вода. Хубаво беше, айляшко, но тълпите му убиваха малко чара.

Стигнахме прословутия къмпинг. Добре, че не тръгнах с кемпера за него. Хем тесен път отново, хем беше навалица ама истинска. Дупе до дупе, положението беше малко тип „Факултета“. Така или иначе не сме от тук и сме за малко.

Трябваше да измислим къде ще спим и определено тук нямаше да стане. Ровенето в park4night ми извади паркинг за кемпери в Кранска гора ето тук, та след като хапнахме обратно на кемпера и някъде към 22 часа вечерта пристигнахме. Дали можеше да се спи или не, не ми пукаше. Сега гледам мястото отново и забелязвам, че пише, че не може да се спи. Ние като бяхме знаци нямаше и беше пълно с хора, които спяха в кемперите. Точно това ми развали и мнението за словенците, че са славяни, които тайно искат да са европейци. Цените са на макс в тавана, но много често им липсват условия – буквално няма къде да спиш, дори и да искаш да платиш, на много места спреш ли, нямаш гаранция дали няма да те оберат, просто не са от най-сигурните страни, но полицаите няма да пропуснат да направят проблем, ако спреш да спиш някъде, където е забранено.

Мястото беше прекрасно, тихо, а и успяхме да намерим закътано кътче само за нас. Наспах се много хубаво, а на сутринта направихме прекрасна разходка в околностите на градчето. Всъщност се оказа, че на юг се върви към Триглавския национален парк и имаше много места, от които се виждаха върховете Шпик (2472 м.) , Присойник (2547 м) и други. От тях се стича и река Пишница, която е приток на река Сава и която използваха за къпане, игра, плаж и какво ли още не. Имаше много детски площадки и децата се накефиха като цяло да джвакат в ледената вода.

Но не бяхме дошли до тук, за да стоим в Словения. Триглав искаше да ни разкаже своята история, но ние бяхме тръгнали, за да чуем историята на Алпите. Затова след вкусен обяд с пица в местен ресторант, с пълни стомаси тръгнахме към Австрия, за да влезем през тунела Караванке, който сам май казва, кои най-често го ползват и да излезем на Вилах.

Влизането в Австрия

Плащаме пак една солидна такса за тунела, който те изкарва в Австрия и спираме да вземем винетка. Тук е моментът да споделя страховете на всички кемперисти в Австрия. Кемперите ни са яко натоварени и често се случва да са над позволените 3.5 тона. И въпреки, че чакаме ЕС да приемат директивата, с която позволяват кемпери да се карат до 4.25 тона с категория В, все още има държави, които могат да се заядат и да станат големи драми ако те спрат и установят, че караш превозно средство над 3.5 тона и без С категория. Затова и някои кемперисти вадят С категория. Такива държави са Австрия и Германия. Та ние отивахме направо в устата на дракона.

Още с пресичането на границата и една дигитална табела с отбивка на магистралата ми хваща окото. Нарисуван малък и голям камион и посочено тегло > 2.8 тона, да отбият тук за проверка. Ей, кръвното се качи, пот рукна из ведро, ние камион ли сме, да спираме ли, че ние баш сега влязохме. Гледам други кемпери и камиони около нас няма, да видя ще спрат ли. Тръгнало е на „Майната му“, така и продължи. Майната му, ако има нещо ще ни настигнат, ще ни спрат и ще ни глобят ако сме над 3.5 тона, а ние най-вероятно сме. Че кой няма да е като имаш 150 литра вода, гориво, колела и тоя подвижен катун с какво ли още не вътре. Пропуснах отбивката с идеята, че каквото има да става ще стане, гледам на километър зад нас кемпер, който също я подмина, поне ще горим заедно ако има нещо.

Нямаше нищо. И през цялата Австрия нямаше нищо. И не просто нямаше нищо, минаваха, гледаха, караха зад нас. Не сме имали никакви проблеми и това беше най-приятното ми шофиране в целия ЕС. Спазване на дистанция, никакво бутане, пуснеш мигач – пускат те. Полицаите минаваха през паркинги, гледаха ни, че сме спрели, спахме 3 дни на един паркинг в Цел ам Зее, понеже всички къмпинги бяха пълни, нищо не ни казаха, но не си правихме и магариите. И честно казано се чувствах сигурен и то много. И май май всички тези приказки за злите австрийци, които чакат само да ти нашлякат глобите, да те карат да изхвърляш неща от кемпера и да ти напишат глоба за 2-3 хиляди евро, може да се окаже, че са „леко“ преувеличени и голяма част играе начинът на шофиране или по-точно – манталитетът и общото държание. Извинявам се, за лирическото отклонение.

Та след като потта изчезна бях решил, че ще тръгнем към Цел ам Зее, което е градче в полята под Алпите, имаше красиво езеро, лазерно шоу и множество изходни точки за посещение на планината като една от тях беше и лифтът Кицщайнхорн, който е популярна дестинация за каране на ски зимата и една от малкото възможности да се качиш над 3000 метра без да изпиташ и капчица зор.

Трябваше да започнем от някъде и по пътя спряхме да посетим водопада Liechtensteinklamm. Не трябваше да се отбиваме много, а след внимателно проучване и на градския транспорт, установих, че можем да минем с нашия мини автобус без проблеми и макар с лека тревожност да продължихме напред, успяхме да си намерим място понеже идвахме късно следобед към 16 часа и се бяха освободили доста места. Имаше 3 паркинга един след друг в зависимост на кой колко му се ходи пеш.

Още в началото ни посрещнаха с входна такса, която на всички ни излезе около 20 евро, което малко ме изненада, не толкова заради парите ама заради факта, че трябва да си платиш, за да видиш природна забележителност. По-късно щях да установя, че всъщност навсякъде в Австрия е така.

Истината е, че си бяха „поиграли“ много да прекарат пътеки, да обезопасят, да направят дървени мостчета, докато при нас на Дяволската екопътека на Борино се молиш да не се изтърсиш в дерето. Но дали водопадът си заслужаваше – като за първо място, което посетихме – да. Дали бих отишъл някога повече отново – не. Сливодолското падало е по-красиво и доста ми заприлича на него. Важното е, че се разтъпкахме и започнахме да усещаме целта на нашето пътуване.

Лазерното шоу в Цел ам Зее

Бях харесал ето този къмпинг в близост до Цел ам Зее и натам се бяхме запътили. Оказа се, че и лазерното шоу е същата вечер, затова побързахме да стигнем навреме и с надеждата да намерим места. Всъщност голяма грешка беше, че все пристигахме късно вечер и къмпингите винаги бяха пълни. Най-добре е да се пристига около обяд и така и започнахме да правим след този къмпинг, който също се оказа пълен.

Взеха ми 60 евро и дори не ни вкараха в къмпинга. Спахме отвън като кемперът беше паркиран до входа. Славяно-българската македоно-баташка жилка в мен каза, че повече това няма да продължава така. Имам желание да си платя, искам да е културно и по правилата, но ако не ми се предоставят условия, няма как да стане. Това не значи, че ще руша, ще се държа гадно или ще правя глупости, но значи, че ще спра на някой свободен паркинг, няма да си вадим нещата, но ще останем на спокойствие без да правим мизерии и просто ще се наслаждаваме без да пречим на никой и приемайки обстановката около нас. Дори ако бесните австрийски дядовци ставаха в 5 сутринта, за да косят трева.

Собственикът на къмпинга имаше двама работници, българи, с които разменихме по някоя друга дума. Доволни от заплащането, работили като общи работници през лятото в Австрия, знаеха немски, но и тайно мразеха имперската кръв и държание на шефовете им, които пък пропищели от забрадкаджиите, които превзели страната за нула време, а инфлацията скочила яко особено за китайските боклуци, които можеш да купиш навсякъде. Аз няколко дни по-късно щях да разбера за какво имат предвид.

Този незабравим огнен залез ни изпрати към следващата ни задача. А тя беше да посетим лазерното шоу до езерото. Свалихме колелата и газ към него. Габи, милата само на 4 години, толкова колело въртя за тези 2 седмици, че направо ни смая. В един ден направи над 16 км каране по равно в Инсбрук. Стигнахме навреме за шоуто, което беше трагично. Хубаво беше откъм картина, която се изобразяваше на пръските вода, но музиката беше толкова тиха, че цялото нещо беше доста „криндж“ т.е. странно. Една голяма тълпа от хора, които едно изречение е страх да разменят, да не заглушат музиката и представлението на човека до тях.

След като приключи, хапнахме по един сладолед, разходихме се из малкия център и се върнахме обратно към кемпера. През цялото време колелата не бяха заключени и като се върнахме при тях, всички си бяха на мястото. 🙂

Тъй като отново 60 евро нямаше да платя, за да спя на плаца пред къмпинга, а бяхме пътували всеки ден до този момент, планът за следващия ден беше простичък. Да посетим термалния парк, който се оказа наблизо в Капрун и да спим на един паркинг наблизо, където през деня щеше да остане кемперът, а после – каквото сабя покаже. Така и децата всички щяхме да починем от пътуването пък и да се позабавляваме с децата.

А и не само това. Гледах често прогнозата за времето и тъй като исках да посетим върха Kitzsteinhorn, даваха времето да е слънчево след около 2 дни и разчитах на това.

На спа в Капрун, Австрия

Посетихме Tauern SPA, които се оказа огромен СПА център с много вътрешни и външни басейни. Бяхме впечатлени от чистотата и реда, а пък за децата имаше множество пързалки и различни видове забавления.

Прикачам снимка от Гугъл Мапс тъй като в този ден нямаме много снимки и се отдадохме на почивка. Посещението за 3 часа ни коства 33 евро на възрастен и 20 евро на дете. Какви цени на фона на минералната вода, която често при нас я оставяме да се изтича в каналите. Разликата с целодневния билет беше няколко евро, но просто знаехме, че децата няма да издържат да стоят цял ден на басейните, а и искахме да се разходим наоколо.

Децата се къпаха, умориха, хапнаха едни набързо скалъпени спагети, малко почивка в кемпера и ето че се стъмни. Решихме да нощуваме на паркинга, който бях споделил малко по-рано. Имаше и други кемпери и тъй като се стъмваше, реших да не си пробвам късмета с полицията и да се намуша между някои, дори да им разваля кефа, за да не бъда първи в редицата на обречените. Не след дълго полицаите минаха и за мое учудване нищо не казаха. То нямаше и какво да кажат, тъй като никой не беше извадил нищо навън, само децата играеха с една топка на мач, но около нас нямаше къщи или хора, на които да пречим. И така за пръв път спахме на свободно в Австрия. А на следващия ден планирахме да посетим най-високия водопад в Европа с общ пад на водата от 380 метра – Krimml.

До водопада с най-висок пад на водата в Европа – Krimml (380 метра)

На следващия ден успяхме да си намерим място без проблем до водопада като платихме около 4 евро за паркинг. Стегнахме чепиците, време беше за приключение пеша. То започна с поредното плащане на вход, за да посетим водопадите. 9 евро за възрастен, 4.50 за деца. Както и да е, понеже са 3 нива на водопадите, решихме да стигнем поне средното ниво, а за най-високото – само ако има сили и смисъл. Най-ниското щяхме да посетим последно, тъй като беше много близко, а и даваха да превали към ранния следобед, така че можехме да изчакаме да се размине в някое кафе и тогава да отидем.

Широка отъпкана и стръмна пътека водеше до различните нива на водопадите като имаше много хора, от които масово неподготвени такива, без дъджобрани, якета, с къси панталони … които нямаше да им е много приятно после като започна да вали. Но водопадите бяха уникално красиви, пълноводни, боботещи и още от далечината загатваха за своята мощ. Водата са разбиваше на малки прашинки и дори лек повей на вятъра неусетно те окъпваше в ледена планинска вода.

Децата се накефиха на макс. Спирахме на различните площадки с гледка към водопадите по път и си правихме снимки. След не повече от 40-тина минути стигнахме и хижа с ресторант, а отдолу магазинче с няколко маси, където и отседнахме, за да хапнем малко сладолед и да се насладим на гледката.

Решихме да продължим още малко нагоре по пътеката и след като поизчерпахме силите си, спряхме да се насладим на гледката отдалеч без да стигнем последния водопад. Времето беше много приятно, но скоро го даваха да се развали, затова и не се бавихме много. Още като се появиха тъмните облаци на хоризонта решихме да тръгнем обратно надолу и не сгрешихме.

Не след дълго облаците ни застигнаха и се изсипа един пороен дъжд. Ние носихме дъждобрани, но много то туристите около нас нямаха такива. Повечето бяха тръгнали по къси панталонки и сандали и съответно се поизкъпаха в летния дъжд. Ние пък слязохме до първия пад на водопада и си направихме още снимки в близост. А след това взехме и по една китайска „гега“ за спомен на децата, които струваха по скромните 10 евро на бройка.

Всъщност това имаха напредвид и сънародниците ни в Цел ам Зее с цените на китайските боклуци. Навсякъде близкоизточните граждани продават какви ли не боклуци на смайващи цени. И няма отърване от тях. А покрай тях цените на всичко скачат рязко.

Качихме се обратно на кемпера и газ към паркинга, който бях набелязал. Напазарувахме в една БИЛА по път (между другото и при тях като има промоция и масово нещата изчезват) и по пътя забелязах едно място като паркче с малко езерце, много игрища (различни видове), площадки и пейки и реших да спрем и да поиграем малко футбол с малкия. Заехме една от вратите и не след дълго 4 мургави момчета на развален английски предложиха да играем заедно. И така направихме един мач с пакистанци / индийци като нямах възможност да опозная истинските австрийците. Или може би те са истинските, кой знае. Но беше приятно и изхабихме още повече енергия до вечерта.

Върнахме се да нощуваме на паркинга, на който изкарахме първата си нощувка. Всичко си беше като преди, с разликата, че бяхме с 1-2 кемпера по-малко. Полицаите минаха и нищо не казаха, а децата пак играеха с топка навън. Времето за следващия ден се очертаваше добро и нямах търпение да се качим до най-високия връх, на който съм бил аз до момента.

До подножието на връх Kitzsteinhorn – 3029 метра с децата

Следващият ден беше отново ден за приключения. Дебнех времето, за да се качим с децата с лифт до подножието на връх Kitzsteinhorn. Бях чел, че има ресторант, където може да отседнем, а най-голямата изненада се оказа пистата със сняг, където на почти 3000 метра надморска височина в августовски жеги, които пърлеха кожата, децата караха, облечени в дебели якета и шапки, шейни като имаше дори електрическа пътека, която ги качваше до началото на пистата, тъй като на тази височина дори и те пълни със сили, трудно дишаха.

Но преди това си купихме билети за отиване и връщане на баснословната стойност от около 270 лв за четирима и тръгнахме. Имахме прекачване на три лифта преди да се озовем на заветната височина. Една от линиите се движеше с кабинка, която можеше да събере 22 човека, а дължината по която вървеше беше над 4 км успоредно на планината. Значи аз се имам за човек, който не изпитва кой знае какъв страх от височини, но мястото там и обстановката ми показаха как мога да бъда в тотална грешка за себе си и въобще да се моля да не се изтърсим някъде, защото бездната отдолу беше безкрайна. Хем замайващо красиво като излезем от мъглите и облаците, хем си казваш – ами ако?

Преживяването си е неописуемо. Никога не съм вярвал, че такива съоръжения могат да бъдат изградени от хората. Ние буквално без капчица пот стигахме и минавахме хълмове, плитчини, реки и гори. И не стига всичкото главозамайване ами слизайки от лифтовете, то навсякъде виждаме детски площадки, магазинчета, кафета и хотдози. Направено цивилизовано и красиво. И докато се чудиш как се строи всичко това, а ние една магистрала 50 години правим и преправяме път на всеки 2 години, и пред нас строителна площадка на 3000 метра. Камиони извозват, багери изравняват, пистите се подготвят за следващия сезон. На 3000 метра! Все едно на Мусала горе да видиш камион. Нашите ще ореват света. А там оправяха всичко за скиорите.

Е, още един лифт и бяхме горе на пистата за шейни. Децата си умряха от кеф като я видяха, а аз се възползвах да обиколя околните пътечки да видя коя къде води. Хубаво ще обиколя, но с тази рязка промяна на височината буквално дробовете ми говореха, че идеята на теория и на практика е съвсем различна. Задъхване, бухтене, с една дума – мъка. Но разбрах, че има едно последно релсово влакче, което те извозва от пистата с шейните горе на ресторанта. Може да се стигне и пеш, но тези 100 метра денивелация има шанс да ти вземат душата. Та след като децата се напързаляха, а междудругото пързалката там имаше лентова пътека, така че децата не трябваше да дърпат шейните нагоре, се качихме на влакчето и потърсихме места в ресторанта горе, където всичко беше заето. За наш късмет освободиха маса точно до нас и успяхме да хапнем. Гледката беше невероятна, яденето си беше доста скъпо като един виенски шницел стигаше и 30 евро, но си заслужаваше.

След като хапнахме установихме, че има и тунел, през който се стига обратно до пистата с шейните. В тунела има множество изложения на скали и минерали, беше зверски студено и имаше лед навсякъде. Така че се качваш с влакче, натъпкваш се доволно и слизаш през тунела пеш.

Излизайки от тунела се озоваваш на обзорна площадка с панорамна гледка към всички останали върхове наоколо. Умът ти се взима от гледката и трудно може да побере това, което вижда. Безкрайни снежни гиганти превземат хоризонта в опита си да се докоснат до небето. Диво и стръмно, къде красота, къде тръпки те побиват. Помолих да ни снимат, за да запечатаме момента и някога да казваме на децата къде са карали шейни лятото.

Не след дълго бяхме обратно на лифта, уморени от въздуха на тази висока надморска височина, но и изпълнени с енергия от всичко видяно през деня. Горе с дебели якета и обувки, долу по къси гащи и тениски, че не се диша. Точно до лифта имаше увеселителен парк и тъй като имахме още време преди да стане тъмно, решихме да се позабавляваме с децата и да направим едно спускане. Пускали сме се на Рила Фън Парк в Белица, но тук влакчето е много по-дълго и стръмно и спускането си беше екстремно поне за децата. Пускахме се поне няколко минути, подскачахме, смяхме се, набивахме спирачки.. изкарахме си доста весело. После обратно на кемпера и заредихме батериите за следващия ден.

На път към Инсбрук

Насладихме се на Източна Австрия и сега беше време да се насочи към западната ѝ част. Тръгнахме по-рано сутринта с идеята до обяд да сме на къмпинга, който харесах в района и да хванем момента, когато местата се освобождават. Реших да избера тесния път, който минава отново през водопада Кримъл и да изкачим пътя към Konigsleiten, който се оказа един не много широк проход, който щеше да тества уменията ми да не ползвам спирачките и да слизаме на скорост. Изживяването си заслужаваше, макар на места малко да се чувствах като автобусен шофьор. Преминаването през прохода също се заплащаше и струваше около 9 евро. Но пък се откри невероятна гледка към водопада отдалеч, на която спряхме да се полюбуваме за кратко и да закусим.

Проходът си заслужаваше всяка една минута, беше много красиво да караш покрай дивите чукари на Алпите. Реки, водопади, езерца навсякъде, гъмжеше от мотори и колоездачи, макар да не мога да си го причиня това да въртя на тези баири.

И така неусетно стигнахме къмпинга Vols близо до Инсбрук. Ако се загледате, Инсбрук въобще няма никакви опции за посещение ако искате да сте на къмпинг наблизо. Дори самото селце Vols е на около 6.5 км от града с колела, но пък затова ги бяхме взели и Габи, тогава на 4, за 2 дни щеше да направи скромните 26 км на колело почти напълно сама.

Къмпингът не беше нищо особено, хванах да им свиквам на лудницата там. Бяхме наблъскани като копърки, буквално нямаш място да извадиш маса навън, пак късмет, че имаш метър от комшията та не си чувате приказките.

Тъй като решихме да поотпочинем следобяда на къмпинга, че то си беше и мръсна жега, не ни остана много време за разходки, но успяхме да отидем до града и да пообиколим центъра. Там срещнах и един бесарабски българин от Украйна, който продаваше сладко за децата, та казахме някоя друга блага дума.

Така бяха гледките от центъра на града. Две думи и за велоалеите там. Широки и удобни, в близост до река Инн и доста равни. Няма дупки, няма камъни, няма пясъци. А често и осветление има, макар че е на майната си от града. Много мисли минават през главата как една държава, в която е пълно със сняг успява да поддържа такива велоалеи, дори не говоря за пътищата, а ние дето вече и толкова сняг нямаме, винаги сме затънали в кал и дупки. Ето и един клип за пример:

И разбира се има броячи на велосипедистите, поставени на велоалеята отстрани. Не знам какъв е смисълът им точно, но предизвикват изумление ако се замислиш, че в една такава планинска държава 176527 велосипедиста са минали от началото на годината до началото на август месец по велоалеята към Инсбрук. Голяма част от софийския граждански елит в момента лежи болен, че велоалеите в София са изяли част от пътното платно и не може да стигне с колата до тоалетната.

И така този ден приключи, а на следващия щяхме да посетим Top of Innsbruck или Покривът на Инсбрук. За него запазих билетите още преди да тръгнем за Инсбрук, макар да нямаше нужда. Но да, отново по около 50 евро на човек за лифта и 16 евро за влакчето споменато по-долу. Какви цени…

На следващия ден скочихме от рано на колелата, за да хванем влакчето, което щеше да ни закара от центъра на града до мястото, от където да хванем лифта Nordkette, с който се стига до върха. Оставихме колелата в близост до гарата и ги заключихме и от там с раниците на гърба газ към върха. Газ е грубо казано, понеже пак щяхме да минем 100 крачки общо преди да се озовем на 2334 метра надморска височина.

На лифта бяхме наблъскани като копърки, тъй като кабинките бяха малки и тесни, а имаше доста желащи да се качат. Като цяло се спазваше някакъв ред, но си беше и лека лудница. От самото стръмно изкачване ти настръхва косата понеже е право нагоре, но гледките са неописуеми.

От хижата има пътека, която води до мястото, отбелязано като Покривът на Инсбрук. А който желае, може да не използва лифта и да се качи пеш, както се вижда от снимката по-горе 😀 Всъщност масивът, на който се намирахме се пада от северната страна на града, а от другата му страна е Германия. Прави впечатление, че водата както в реките, така и в езерата не е чисто синя ами по-скоро е млечно-синя – има един такъв бял оттенък, който се получава от топенето на ледниците и смесването ѝ с фин прах от скалите, както и варовиковите скали, които са често срещани в района.

Още малко снимки, малко почивка и малко караници, тъй като децата решиха да не слушат много и да се инатят и да не се пазят точно на върха, от който едно падане нямаше да е много приятно, и се озовахме обратно в Инсбрук.

Като се замислиш, че бяхме ей там горе. Намерихме за хапване от прословутите австрийски наденички на едно заведение за бързо хранене държано от по-мургавите австрийци и навръщане решихме да оставим децата да се забавляват.

А какво по-хубаво от ледено сокче и къпане в река Ин. Не бяхме единствените, които в голямата августовска жега се къпеха в реката. Беше пълно с млади хора, които си правеха барбекю, пиеха бира или просто бяха на плаж.

Термите в Линдау

Нямаше какво да правим повече в Инсбрук и след разходките из града и посещаването на панорамата горе, на следващия ден тръгнахме към Германия. Целта бяха термите в Линдау, където децата пак щяха да се къпят в термална вода и от там да посетим замъка Нойшвайнщайн. Планирахме да изкараме 2-3 дни в Германия и да се върнем обратно в Австрия през Залцбург.

Имахме около 3 часа каране до Линдау и тръгнахме рано сутринта, за да се настаним на ето този паркинг на термите, който беше 20 евро на ден. По пътя ни отбиха по един проход, тъй като оправяха един от тунелите и на кемпера му се взе душата да катери баирите там. Но какви гледки се откриха. Пътьо спряхме и на едно място с повече магазини, за да напазаруваме както хранителни неща, така и някои дрехи, които бяха на прилични цени в намаление. Прави обаче огромно впечатление промяната в поведението на шофьорите в момента, в който излезем от Австрия и влезем в Германия. Турските тираджии спират да карат с 80 и да стоят зад теб без да изпреварват, а започват да си правят магариите. Същото се отнася и за шофьорите, които вече настъпват яката и не спазват ограниченията.

Същото щяхме да се убедим и на паркинга, на който щяхме да спим. Мръсотия до шия. Всякакви боклуци навсякъде, беше лек културен шок за мен. Бил съм в Мюнхен и не съм виждал такава кочина, каквато беше в Линдау. Но след посещението на термите ми стана ясно защо. Там имаше всякакви хора, но не и австрийци. Масово турци и разни наши съседи.

Честно казано спането в Германия си е голямо предизвикателство и разбирам защо немците бягат от там. Не знам колко часа вечер търсих места, където да останем и изборът беше доста мизерен. Къде не работят тоалетните, къде си някъде на майната си от забележителността, къде пък използват разни странни приложения да платиш, малко неандерталско си изглеждаше като цяло. Има разни фермерски паркинги, те пък с по 5 места на кръст и като звъннеш – все заети. Както и да е, ние решихме да останем и с колелата после посетихме самото градче.

Накратко за термите. Водата беше хубава, децата се накефиха, но като цяло изживяването не беше нищо особено. Най-вече заради хората. Беше бъкано с турци, опънати чаршафи навсякъде, златни ланци лъщят на фона на сините води на Бодензее, къде забрадки, къде не. Важното е, че децата се понакефиха тъй като им идва мъка понякога мъкненето по планини само. Иначе гледката от самите терми си беше впечатляваща, на ръба на езерото със заобикалящите планини наоколо, истинска красота.

Престоят ни през нощта беше спокоен. На следващия ден се яхнахме на колелата и Габи направи поредните няколко километра сама. Старият град на Линдау е на остров в езерото Бодензее, което се захранва от река Рейн, и се намира в зона между Австрия, Германия и Швейцария. Бих е за кратко окупиран от французите след Втората световна война. Интересно е, че има железница, която стига вътре в острова.

Разходихме се из стария град, определено си имаше духа на старата баварска архитектура, сгради в стар стил, часовникови кули и прекрасна гледка към езерото. За пръв път мисля, че видях и дирижабъл който надничаше от високо.

Линдау е хубав град да посетиш за ден, но не е място, където да останеш за по-дълго. На нас ни доскуча леко и макар да бяхме само за кратко, разходката там не ни направи някакво огромно впечатление. Правеше впечатление как правилата не се спазват и каква огромна разлика има с Австрия. Езерото беше много мръсно на местата, където имаше свободен достъп до него. Лошо впечатление правеше също колко оградено беше всичко и как не можеш да го достъпиш. Често имаше разни огради, а вечерта успяхме да стигнем до него като следвахме една неосветена пътека, която ни изведе на езерето, където турските немци пушеха трева. Някои неща са хубави да ги видиш, за да не ги повториш.

Замъкът Neuschwanstein

На следващия ден тръгнахме към замъка Нойшванщайн. Имахме към 2 часа път с кемпера по немските пътища. Карането в Германия определено е доста по-различно от Австрия, както вече споменах. Карахме по основен път, не по магистрала и често се случваха изпреварвания като при нас – някой ти се завира в бронята и се пъне по завоите (да уточня, че не съм от тези дето карат кемпера бавно).

В района на замъка наистина не знаех къде ще спрем. Беше доста труден избор, особено имайки напредвид, че няма почти никакви къмпинги. Населеното място наблизо се казваше Фусен и имаше два кемпер стопа(1, 2). Отбихме и на двата. Места нямаше, а отново всички бяха наблъскани като копърки. Имаше дори кемпери, които бяха като нас в Зел ам Зее, навън пред кемпер стопа.

Отново едно „Майната му“ и спряхме на улицата, за да се разходим из градчето, да хапнем и да го мислим. На улицата имаше места като за голям кемпер, та успяхме да се наместим. Разходихме се из главната на града и намерихме едно място за хапване ето тук. Всъщност се оказа, че Фусен е доста популярен и е пълно с туристи навсякъде. Едва успяхме да си намерим места за хапване и то след доста дълго чакане и леко изнервяне на всички ни.

Градът е известен с традицията в лютиерството. През него преминава река Лех, а е бил важен, защото е на кръстопътя за Тирол и Италия. В средновековието се развива около манастира St. Mang и търговията по пътищата. Намира се на 800 метра надморска височина и има около 15 000 жители.

След дълго мислене и преглеждане на телефона, реших да рискуваме и отидохме на паркингите, на които се паркират колите, за да посетят замъка и околоностите. Можеше да ни глобят, беше вече към 8 часа вечерта, но нямахме друг избор. Всички кемпер стопове бяха пълни, забранено е да се спи свободно, но наистина нямаше какво да направя. Тръгнахме към паркинга и гледам от далечината нещо свети. А то се откри ето тази великолепна гледка към замъка, а на всичкото отгоре се оказа, че не сме сами в решението си да нощуваме там.

На следващата сутрин тръгнахме за замъка Neuschwanstein и за другия до него Hohenschwangau, който се намира до езерото Alpsee. Оказа се, че е абсурд да се вредим за билети и въобще да влезем, всички билети бяха заети за месец напред. Но се разходихме по прословутата пътека, която открива гледка към замъка. Имаше сигурно още 200 човека пред нас. Но си заслужаваше бутането на количката със спящата Габи по баира.

Нойшванщайн не е замък в истинския смисъл — той е мечтата на младия баварски крал Лудвиг II, който започва строежа през 1869 г.. Той не го прави, за да брани граници, прави го като лична сцена за легенди и опера. Вътре всяка стая е театър, в който главният герой е фантазията за „идеалното“ средновековие, което никога не е съществувало. Иронията е, че замъкът остава недовършен, а самият Лудвиг почти не успява да му се порадва: след като е обявен за неспособен да управлява, той е отведен от Нойшванщайн и само дни по-късно умира мистериозно в езерото Щарнберг. Така приказният силует над Алпзее се превръща в паметник не на властта, а на една човешка слабост — нуждата понякога да си построиш свят, в който да се скриеш.

След като се полюбувахме на гледката се върнахме обратно към кемпера, хапнахме наденички близо до лифта, който много хора вземаха, за да ги качи навътре в планината, децата поиграха малко, а после взехме колелата и покарахме до другия замък Hohenschwangau.

Както се вижда, дори и на баира си беше пълно с колела. Това за софиянците го споменавам. На Алпзее беше истинска лудница. Автобуси и коли, липсваха велоалеи и се притеснявах за Габи, която караше колело от няколко месеца, а вече милата трупаше солиден опит. Къде с бутане, къде бавно, успяхме да стигнем езерото и да се насладим замъка и на бистро сините ледени води.

През 1832 г. престолонаследникът Максимилиан (по-късно крал Максимилиан II) купува полуразрушените руини на стария Шванщайн и ги превръща в неоготически летен дворец до езерото Алпзее; място за лов, разходки и гледки, подредено така, че планината да е част от интериора. Тук малкият Лудвиг II израства сред стенописи с Лоенгрин, Парцифал и рицарски легенди — истории, които по-късно ще се слеят с музиката на Вагнер и ще запалят желанието му да построи „свой“ свят високо отсреща, на скалата над бащиния замък.

И така след цял ден посещения на замъци, беше време да затворим и тази глава и да тръгнем за Залцбург. Защо? Искахме да отделим повече време както на града, така и да заведем децата във Виена като също посетим зоологическата градина.

Залцбург – една неочаквана изненада

Бяхме толкова далеч от вкъщи и толкова близо до Мюнхен, че се изкушавах да заведа децата там, но нямах толкова дни почивка и го оставихме за друг път. Но Залцбург се оказа не по-малко изненадващ и много красив.

Отново за посещение на града няма много опции. Ние посетихме ето този къмпинг, който не беше много близо до града, но с колелата нямаше да имаме проблем да стигнем. Все разчитахме на хубавото време, но в този ден какви бури и гръмотевици тегнеха над града, беше мокро и студена, а така гърмеше в небето, че тръпки да те побият. Понеже тръгнахме веднага след разходката от немските замъци, пристигнахме към 7 вечерта. Бяхме звъннали предварително и ни запазиха едно място. Беше много красиво. В близост до ливада, през предния прозорец се виждаха кравите на отсрещната селска къща с голям двор.

На следващия ден тръгнахме да обиколим града. Времето беше хубаво, а колелата готови за каране. Качихме се на ето тази панорамна гледка към града, от където направихме много снимки.

Архитектурата на града е впечатляваща, а река Залцах го прави още по-красив. Реката идва в близост до водопада, който посетихме – Krimml и е дълга около 220 км.. Залцбург е град, чието име буквално е свързано с реката. Името му се появява документално още през 739 г. и означава „солна крепост/солен замък“ – не случайно: по Залцах векове наред се движат лодки със сол, а градът печели от мита и контрол върху търговията.  Оттам идва и онова усещане, че Залцбург не е просто „красив алпийски град“, а добре позициониран търговски възел, който е знаел как да превръща географията в богатство.

Големият обрат в облика му идва от факта, че Залцбург дълго време е църковна държава-град, управлявана от князе-архиепископи. Именно те инвестират в представителност: катедрала, резиденции, площади и барокови фасади, които правят центъра толкова „събран“ и силуетен. ЮНЕСКО описва стария град точно като изключително важен пример за европейска еклесиастична държава-град с много висококачествени сгради от късното средновековие до модерността. 

Над всичко стои крепостта Хоензалцбург – започната през 1077 г. по волята на залцбургските архиепископи и разраствана през вековете, докато се превърне в една от най-големите и най-добре запазени крепости в Централна Европа.  Тя показва за това как градът мисли за власт и сигурност: не като крепост на границата, а като символ на търговията.

А после идва втората голяма забележителност на Залцбург – музиката. ЮНЕСКО изрично подчертава връзката на града с изкуствата и с Моцарт, а от 1920 г. насам Залцбург се превръща и в сцена на Залцбургския фестивал, започнал с „Jedermann“ на Катедралния площад и превърнал се в едно от най-важните летни събития за класическа музика и театър в Европа.

Ние посетихме също и градините на двореца Мирабел, който е построен около 1606 г. от княз-архиепископ Волф Дитрих фон Райтенау като резиденция извън старите стени на града за любимата му Саломе Алт. Отново имаше много хора, но градините бяха много красиви и въпреки че не си личи, отстрани имаше доста сенчести места с пейки за почивка.

Всичко е добре, когато свършва добре. Приключихме разходката ни с по един хубав бургер и малко австрийска бира. Тук обаче имахме и малка изненада след като се върнахме в къмпинга, където оставихме кучето за няколко часа в кемпера. Оказа се, че е вдигало шум и австрийците бяха доста криви и недоволни, че им пречело. Явно беше свикнало от предишните дни да е навсякъде с нас и този ден го оставихме за няколко часа и стана драма. Както си личи, там правилата са доста стриктно спазвани и фактът, че се беше стъмнило и е вдигало шум определено не им беше подействал много релаксиращо.

Както и да е. Нямахме за съжаление много време и след 2 нощувки на къмпинга, на следващия ден тръгнахме за Виена, за да посетим с децата Виенския зоопарк.

Виена

Тръгнахме рано сутринта, тъй като имахме 4 часа път до Виена. По навигация са 3, но с кемпера слагаме един отгоре, защото колкото и да го напъвам, не става с повече от 100 на магистрала, максимум 110.

Пристигнахме към 1 часа на обяд на може би единствения кемпер стоп във Виена. Намира се ето тук. Огромен е и има всичко необходимо за престой като бани и тоалетни, места за изхвърляне на мръсна вода и на тоалетната и за пълнене на чиста вода. На мен ми хареса много, защото просто беше широко и имаше места. Беше на 2 минути от метрото и можехме за нула време да стигнем центъра. Страшно удобно, наистина.

Използвахме оставащото ни време да приготвим нещо за обяд, а после да хванем метрото и да отидем до центъра на града.

Бил съм като тинейджър в града, но нямам много спомени. И въпреки това не ми хареса много. Тъпканицата от хора и забрадкаджиите навсякъде убиваха чара на града. Тази толерантност на ЕС ще изяде главата на всички ни. Беше пълно с иранци, араби и всякакви други, които трудно се вписваха в цялата обстановка.

Така или иначе на следващия ден отидохме да Виенския зоопарк. Това беше и целта ни. Исках децата да видят животни, които едва ли ще имат възможност да видят друг път. Виенският зоопарк Tiergarten Schönbrunn е на територията на двореца Шьонбрун. Започва като императорска менажерия, създадена по идея на Франц Стефан Лотарингски (съпруг на Мария Терезия) и е открит за гости през 1752 г. — затова често се посочва като най-старият зоопарк в света, който все още работи. Днес той е органично вплетен в историческия ансамбъл на Шьонбрун (част от световното наследство), което му дава онова характерно усещане, че гледаш животни в рамка от имперски парк и архитектура, а не “самостоятелна” атракция.

Стандартният вход е €27 за възрастен и €15,50 за деца и младежи, а деца до 6 г. са безплатно.  Ако сте семейство, има и вариант 2 билета за възрастни + 3 за деца/младежи за €96, валидни 1 година и ползваеми поотделно, което е удобно ако няма да го изкарате в един ден.

Пингвини, панда, жирафи, бели мечки и вълци, морски лъвове и много много различни видове риби. Всички се накефихме на максимум, макар жегата навън да ме караше да се чудя как видове като бялата мечка издържат на тези екстремни горещини. Зоопаркът е огромен и отне поне половината ни ден да го посетим. Останалата половина изкарахме в почивка и пътуването до Унгария, което започна вечерта и спахме малко след границата със Сърбия.

С това нашата дълга разходка до Австрия и част от Германия приключи.

Обобщението

Австрия е изключително красива държава, в която цари ред и дисциплина и това я прави още по-привлекателна, поне за мен. Цялото ни пътешествие там остави своите белези и определно бихме се върнали пак ако имаме възможност, но сякаш повече като за ски курорт, отколкото да я посетим през лятото. Вълните от бежанци, неимоверно завишените цени, липсата на условия за посещение с кемпер просто не ни остават много опции. Сякаш Залцбург е единственото място, което с удоволствие се бих върнал да посетя отново. Ако можехме тук да пренесем една десета от дисциплината, която имаха там, щяхме да сме в пъти по-добре. Винаги ще помня звука на косачката към 5 часа сутринта от пистата до паркинга, на който спяхме и думите на българите работници на къмпинга – „Тук ако нямат какво да правят, косят трева“. Ако и ние като нямахме какво да правим, мислехме как с малко да направим мястото около нас по-добре, ще сме малко по-напред с всеки изминал ден.