След първата част на маршрутите за разходка с мотор в околностите на София, реших да добавя и втора част с някои нови маршрути, през които мина – за някои имах много кратко време, а за други просто исках да се разнообразя. Ето ги и тях:

София – Бучин проход – Искрец – Своге – София

Една сутрин се събудих и въобще не бях на кеф. Напрежение и нерви от различни източници ме замислиха аз не мога ли да изляза с мотора в 7 сутринта и да направя един кръг за 2-3 часа. Къде, къде … и хоп към Бучин проход. Беше доста студено и макар слънцето да се задаваше на хоризонта, мъглите бяха като преграда за слънчевите лъчи, а едновременно с това се набиваха в екипировката ми и напомняха защо е важно да си сложа и долнището за вятър .. но късно. Сутрин си има опашки за Бучин проход, но най-вече обратно към София, затова карайте внимателно, понеже има доста ненормалници, които си позволяват да изпреварват сякаш са безсмъртни.

От отбивката за Искрец обаче до едноименния град беше невероятно тихо и спокойно. Сутрешен хлад, лека мъгла на места, но човек определено усеща близостта на природата и малко или много се успокоява. Неусетно се стига и град Своге, а от там до София пътят е ясен. Е, с изключението, че сякаш става все по-зализан тоя асфалт в района и трябва да се внимава, особено като е студен.

Има-няма цялата обиколка ми отне около 2:30 часа общо. И няма да лъжа, подейства ми супер ободряващо, въпреки че не бях пил кафе. Това е за сутрините, когато не си в кожата си и ни студ, ни мъгли може да те спре. Едни зареждащи 2 часа.

София – Самоков – Дупница – Бобов Дол – Извор – Калище – Ковачевци – Батановци – Перник – София

Не обичам да карам по магистрали. Най-голямата скука е там. Така че видите ли ме, че вървя към Южна България, все ще е или през пътя за Самоков, или през Железница. Всъщност пътят е сравнително скучен до Дупница. Оттам хванах през Бобов дол за Радомир, като отбих за село Извор. Пътят не е лош, макар че има дупки на места и не става за раздаване. Тесен е, има си кал и ако много давате газ, шансът да слезете на земята не е малък. Даже не знаех за съществуването на път между Бобов дол и Радомир, но ето че го има и даже се води третокласен, макар да няма много общо с класата май.

Пътят обаче между Извор и покрай язовир Пчелина е пооправен и се кара с удоволствие. Особено в участъка до Ковачевци, че дори и след това е толкова спокойно и тихо отново (ще каже човек, че съм някакъв мега нервен, че постоянно отбелязвам тишината). Пътят е без забележки и макар да е тесен междуселски път, е спокоен, горист и на моменти серпентинест. Прекрасен е за презареждане особено в участъка покрай язовира.

Абсолютно същият път съм правил и от Ковачевци към Ноевци, Ярджиловци и обратно в Перник. Направиха ми голямо впечатление вилите в района на такива закътани места, хубав край, просто малко забравен. Някъде четох, че някога бил житницата на България и ми е много интересно дали това е било така.

София – Боровец – Сестримо – Белмекен – Белово – София

Това изкачване от Сестримо на Белмекен ще го нося дълго със себе си. Но преди да стигнем там, тоя път между Боровец и Долна баня кога ще го оправят, ей, на 35 станах, майка ми е от Дупница, от дете пътувам Пещера – Дупница, еми няма и няма. То дупки, пропаднал път, скоци, гаден и непочистен асфалт, 25 години сигурно, аман.

До отбивката за Сестримо се кара бързо. Който познава пътя, знае, че от Костенец и яко газ и хубави плавни завои. Не малко народ се изтрепа в интерес на истината. Но качването от Сестримо до Белмекен е прекрасно. Не, че е широк път или плавни завои, но самото усещане, че се катериш в планината и набираш така яко височина е великолепно.

Пътят е очукан на места, не можеш повече от 40 да вдигнеш максимална скорост, но пък гледките са величествени. Спокойно може да се стигне и с рокерски мотор, стига да се кара по-внимателно, понеже си има доста скокчета направени от корените на дърветата. Белмекен се стига неусетно, а отбивката до гледката на Белмекен си заслужава.

От там е ясно, пътят през Юндола до Белово е тесен и е хубаво да се кара по-внимателно, къде заради забрадените Благоевградски бекове, които с бусовете с челядта бързат да прекопат картофите, къде и заради тировете носещи българската гора на гърба си през възможно най-тесните пътища, че горските да не ги хванат.

Тоя път си признавам, че се прибрах през магистралата. Серпентините на Сестримо – Белмекен ме измориха достатъчно и каталясах. То пък ме изпука и един дъжд и аз както винаги неподготвен, размята ми се дъждобранът там, намокриха се панталоните ама така, обица на ухото за следващия път и вече си взех горнище за панталон за дъжд.

София – Челопеч – Панагюрски колонии – Оборище – Вакарел или Мухово – София

Подбалканският път е известен на всички мотористи и всички обичаме да караме по него. Не съм убеден, че това се отнася за участъка между Долно Камарци и паметникът на Левски, където асфалтът вече лъска като огледало, но това е друга тема.

Неусетно стигаме град Челопеч, малко след който започва пътят за Панагюрски колонии. Харесва ми да ги посещавам, тъй като са сравнително тихо и спокойно място, закътано в сърцето на Стара планина. Лесно се стига до връх Братия, от който се откриват прекрасни панорамни гледки. До върха се стига за около 1 час.

Пътят до Панагюрски колонии от Златица е с нов асфалт поне в по-голямата му част. Разбира се, дупките в последните 4-5 км са все още там непокътнати и оставени за следващия набор да оправи.

Горе на Панагюрски колонии може да се отдъхне на ресторантчето до езерото като се похапне някоя супа или нещо по-месно. Не е пълно с хора и все се намира нещо за всеки стомах. На мен ми харесва гората и често се отбивам отстрани по пътя до главния такъв покрай езерото, където можеш да отседнеш и да си поемеш доза чист горски въздух.

От там се прибираме през Панагюрище, като имаме избор дали да минем през Оборище за Мухово или за Вакарел. Аз избирам Мухово, тъй като пътят за Вакарел не ме кефи, осеян е с дупки и едно разсейване може да коства крива джанта, че и нещо по-сериозно. Пътят за Мухово е тесен, описвал съм го в предишния пътепис за разходки около София с мотор, но точно покрая язовира се пооправя, а наскоро при едно от минаванията ми засякох момчетата, които полагаха нов асфалт на по-големи кръпки и запълваха съществуващите дупки.

София – Огняново – Брестака – Каменица – Петрич – Смолско – Горна Малина – София

Като повечето хора, на които им идва понякога твърде много от живота в София, по едно време се оглеждахме за разни села около София, където да можем да ходим уикенда и да си изкарваме хубаво надалеч от шумотевицата и светлините на големия град. Едно такова село беше Каменица, където се продаваше имот на разумна цена, та затова и реших да отида с мотора на разходка до него. Казвам „беше“, защото Каменица отпадна отдавна от списъка ни. Пътят до селото е панорамен, но участъкът около язовир Огняново и село Доганово е отврат. Особено този в селото има немаркирани скокчета и легнали полицаи и на моменти наподобяваше Черно море, а не нормален път за шофиране. Отделно всеки втори местен кара изключително бързо в района и лично аз съм изумен как не стават инциденти при положение, че за мен редовно имаше залепен някой.

След язовир Огняново хващаме отбивката към селото по четвъртокласен планински път, изклютичелно живописен, по който караме внимателно тъй като има доста места с пясък и кал, но определено не е никакъв проблем за туристически мотор. Много живописно спускане към селото и не след дълго сме там. Пием една студена вода на центъра и обратно през Смолско през път, който е страшно широк и с чисто нов асфалт, истинско удоволствие за каране. Участъкът обаче от Смолско до Горна Малина не е точно такъв. Няма сериозни забележки, но между Байлово и Белополци трябва да се внимава тъй като има много скокчета и отново се кара по селски маниер с шанс някой да те засрещне в твоето платно понеже масово се гледат телефоните. От Горна Малина през подбалканския път се връщаме обратно в София.

София – Подбалканския път – Бенковски – Петрич – Поибрене – Вакарел – София

Един кратък маршрут, който пресича почти цялата Софийска средна гора. Тръгнах от София през подбалканския път за Мирково, а от там хванах отбивката за Петрич. Пътят е тесен и често дори една кола да застане пред теб се образува опашка, но това се преживява лесно, нали затова са моторите, не ни трябват дълги участъци за изпреварване (говорим за разумно такова). Пътят до Поибрене е красив, вие се около река Тополница и няма толкова много забележки. Аз самият спирах на няколко пъти да се полюбувам на тишината и се отбих на параклис Свети Константин и Елена, за да запаля свещичка.

От Поибрене до Вакарел маршрутът е ясен. Кара се внимателно заради множеството дупки на асфалта и не малкото пясък по завоите. Лично аз не съм огромен фен точно на участъка от Поибрене до Вакарел, но понякога няма голям избор ако искаш да се върнеш бързо в София.

Заключение

Надявам се списъкът с маршрути да ви е харесал. Е, сега е есенно време и слънцето рядко се появява, за да покараме машините, но пък поне ще имате едно на ум в случай, че се отвори подходяща възможност. До скоро и безаварийно!