Рядко се случва, но понякога се намира свободно време да се разходя с мотора без да крада от общото семейно такова. В такива дни просто искам да отида някъде наблизо без да ми отнема много време и да мога да се прибера в София преди да е станало тъмно. Тук ще споделя и някои от маршрутите, които ми направиха силно впечатление и по които не бях минавал. Моторът ми е Suzuki V-Strom 800RE, което значи, че е туристически мотор с гуми, които стават за шосеен път, но не и за офроуд. А и аз самия избягвам офроуд трасетата, тъй като карането по черно просто не е моето. По доста от тях можете да преминете и с автомобил, стига да карате бавно, за да не уцелвате дупките и да не го жалите ако случайно го съдерете на някой клон. Е, достатъчно приказки, хайде да започваме.

София – Трън – Трекляно – Средорек – Долно Кобиле (почти на границата със Сърбия) – Горни Коритен – връх Бели камък, Кобилска планина (пеш) – Злогош – Кюстендил – Радомир – София

• Общо километри: 261
• Време за преминаване – 5 часа
• Пешеходен маршрут до връх Бели камък – 2 часа минимум за отиване и връщане
• Линк към маршрут – Google Maps

Този маршрут никога няма да забравя и затова започвам с него. Това е един от най-живописните маршрути, през които съм преминавал. Невероятна красота е горе към Средорек. Истинското приключение започва след Трън. До там маршрутите са ясни като аз предпочитам този към Брезник от Батановци, а не този от Перник. Хем е междуселски път, хем няма много трафик, хубав асфалт и дълги прави. Този от Перник е по-натоварен и по-трудно се усеща спокойствието.

От Трън започват тесните пътища, по които се намира пясък, а около Долна и Горна Мелна си има и дупки. Карайте внимателно, тъй като си има и сеч в района и не е невъзможно да се засечете с някой камион за дърва. Но красотата, особено пролетно време, е неповторима. Реките са пълноводни, има множество поляни, особено около Дълга лука и Косово има бол места за почивка, кафе и просто наслада на природата. Стигнете ли Дълга лука, пътят си остава тесен, но дупките поизчезват и може да се кара по-експедитивно. Самите села остават впечатление, че са курортите на кюстендилчани, тъй като има поддържани къщички с хубави дворове, параклис точно до пътя и дори баскетболни кошове закачени на стълбовете на пътя, където е очевидно, че трафик няма да има.

Аз спрях на центъра на Трекляно за почивка. Там в малкото магазинче имаше кафе и хубави закуски, като според мен основният поминък е останал сеченето на дърва. Истината е, че е едно просторно и приветливо място за кафе и отпускане след дълго каране. Така и не успях да се запозная с историята на града, който има само 550 жители. Но ще ви запозная накратко тук, защото е много любопитна и гложди ума. Името му идва от Трите клена, местността, в която първоначално дошли първите заселници. В селото няколко пъти идвали заселници и така се е образувало – къде от Сърбия, къде от България. Много е нависоко и въпреки плодородната почва, трудно се отглеждат зеленчуци. Имат извор със студена вода от 16 литра в секунда, от където е и водоснабдено селото.

От Трекляно, понеже вървя по списъка на планинските първенци, реших да оставя мотора в село Горни Коритен и да продължа пеш за връх Бели камък, който е първенецът на една от нашите планини – Кобилска планина. По пътя се минава през село Средорек, а горе в райна на Долно Кобиле ми хареса страшно много. Един безкраен пейзаж, напукан, но и без дупки път, по който лесно се минава с мотора, а в далечината се вижда връх Милевец на Милевска планина. Чак те кара да се зачудиш дали има смисъл от границите между държавите, та тази природа е на нас всички, каква красота, какво значение има името на държавата, където природата попада!? Но това са размисли за друг тип пост.

Истинска наслада за сетивата е цялата разходка в района. Поотпочинах отново или по-скоро спрях да се насладя на гледката и от там поех към Горни Коритен, от където започва и походът до връх Бели камък, Кобилска планина. Заслужава си да спомена, че пътят през село Уши към Трекляно не става и е черен път, затова не съветвам да се минава с мотор за асфалтови пътища.

На Горни Коритен може да се остави мотора близо до началото на селото, като много добро обяснение за маршрута има тук. От там пеш до върха са около час в посока и то ако следвате стриктно маршрута. Върхът е на 1360 метра надморска височина. Върви се по широк, черен, горски път като ако моторът ви е за офроуд, то без проблеми може да се стигне почти до горе. Ако ли не – като мен. Пеш нагоре 1 час, малко мъка последните 200 метра през храсталаците, но се стига. А от там гледката е тази:

Времето лети и докато се усетя съм обратно на мотора като продължих през Долни Коритен, Злогош към Кюстендил. Или така любимото вече – Краище. Както пишеше на една спирка – Краище, диво като Кавказ. Ха-ха. Няма майтап, но не съм очаквал, че има такъв район около Кюстендил. Започнаха се едни хубави завои, пътят е без забележка, но да беше почистен щеше да е идеален. Пясък има на доста места и се налага да се кара внимателно. Но гледките си остават неповторими. По някое време се чудиш дали не си в Родопите по погрешка. Особено в района между Трън и Трекляно и много чешми, от където може да се налее студена вода.

В Кюстендил е идеално за едно кафе на центъра и газ към Перник през Цървеняно за Радомир. Този път няма да го описвам, защото може би е до болка познат на повечето мотористи. Ако не е – няма да сгрешите да минете. Това е едно от най-посещаваните мото шосета в райноа бих казал. Кюстендил е краят на приключението. Връщането през Цървеняно е за тръпката. А след това – просто пътят обратно при семейството.

София – Искърското дефиле – Миланово – Вършец – Враца – Лютиброд – Литаково – Ботевград – път 1 до София

• Общо километри: 280
• Време за преминаване – 5 часа
• Линк към маршрута – Google Maps

Сегашното приключение започва отново през София, но продължава през любимото мотористко Искърско дефиле. Много ми харесва за каране, но пък е и много натоварено и опасно. А и не знам защо, въпреки че няма много пясък по пътя, все пак ми се струва, че асфалтът е по-хлъзгав от други места в България. Затова там карам внимателно и чак някъде след гара Бов давам малко повече газ, понеже завоите стават по-полегати и идват дълги прави.

Та малко след гара Лакатник се минава в ляво и се хваща пътят за село Миланово. Този път води и до паметника Септемврийци, който препоръчвам да посетите, ако не сте. От там има невероятна гледка към Искърското дефиле, която ще споделя тук:

Освен гледката има и тесен и сравнително спокоен път с много обратни завои и малко пясъци тук-там. Това не пречи да се дава газ, но както повечето мотористи знаем, 180 градусовите завои не са от най-яките неща, както обикновените хора смятат като имаш мотор.

Миланово е много красиво за посещение и есенно време. Широколистната гора след селото прави усещането приказно.

Е, пътят не е топ и е тесен, с доста пясък на места и тук-таме дупки, но се преживява. По-неприятната част е слизането към Вършец и то в селата Горна Бела речка и Долна Бела речка. Там асфалтът е на много дупки, трябва да се кара бавно понеже има и скокчета.

Бях решил да отида до Вършец тъй като наскоро научих, че част от мощите на Свети Георги са занесени там от Видинския митрополит за постоянно. Беше точно дните около Гергьовден и просто исках да си направя едно леко духовно пътуване. Е, пристигнах към 2 часа следобед след като беше около 13 градуса на Миланово и умрях от студ и познайте … църквата затворена. Работела до към 12-1 на обяд и после идвала „Камена“ да бие камбаните към 17 часа. Каквато ни държавата, такава ни и вярата.

Разходих се из Вършец, хапнах и реших да тръгна да се връщам. Времето се разваляше и щеше да вали и хич не исках след всичкото студуване да ме навали и да се чудя как да се прибера по калищата. Тръгнах към Враца, а от Враца през Челопек, където е и къщата на Баба Илийца. Точно на Челопек винаги ме шашардисва гледката отгоре. Отдясно зъберите на Врачанския Балкан, отляво едно безкрайно поле стигащо до полите на Стара планина, напред – 180 градусови завои под наклон. Ум да ти зайде отвсякъде.

След Челопек навигацията ме изкара през Лютиброд и Лютидол към Ботевград. Дали заради ремонта на Враца – Мездра не зная, но най-вероятно това е причината. Оказа се адски приятна изненада, пътят си плаче да се мине с мотор. Завойчетата са идеални за мотор и пак дават тръпка на цялото каране. Асфалтът е чисто нов, без дупки, без пясъци, направо да ти се отпусне душата. Не знам дали аз уцелих такъв ден, в който нямаше и много трафик, но докато се насладя и мигна и вече бях стигнал Ботевград.

Реших, че няма да карам по магистралата и затова хванах път „1“ до София. В самото начало на пътя има чешма с много хубава вода, където спрях да почина и да напълня бутилката с вода. Пътят към Врачеш и язовир Бебреш е с малко забележки,малко пясък на някой и друг завой, затова внимателно, но може и експедитивно каране. Виадуктите под магистралата отново главозамайват като с мотор изкачването горе до тунели Витиня си е меко казано леко и лесно.

Мъката започва преди и около селата Чурек и Потоп. Направо след село Потоп си беше потоп ама истински. Яко дупки чак долу до Елешница. Каране на първа, на втора, същото важи и за Чурек. Отебано е всичко отвсякъде и тоя път 1 е по-скоро път 100001. Въобще не е първокласен път това и не знам защо е отбелязан само с цифрата 1. Съветвам след тунел Витиня да се качите на магистралата и да си карате до Долни Богров. Аз реших да продължа и така карах до София като редувах втора и трета, а понякога и първа. Като стигнах вече самото село Елешница, мъката приключи. Около Елешница между другото, освен че е началото на пътеката до връх Мургаш от Елешнишкия манастир, също така има и много приятни места за пикник около Елешнишка река, които биха били труднодостъпни с кемпер, но с кола няма проблеми.

И така докато се усетя бях обратно в София. Но зъберите на Врачанския Балкан, завоите на Лютидол, гората над Миланово … нося ги със себе дори като пиша този пост.

София – Вакарел – Оборище – Мухово – Ихтиман – София

• Общо километри: 185
• Време за преминаване – 3 часа
• Линк към маршрута – Google Maps

Търсех нещо наблизо до София без да се отдалечавам много, а и с оглед на времето, което е доста често разбутано на запад, реших да поема този път на изток. Карал съм до Панагюрище през Вакарел и честно казано нещата там не мърдат с години. Пътят си е с дупки, пясък по завоите, някои лица от определен произход в района държат да покажат, че са от там и често дърт голф ще се забучи зад теб, докато просто се наслаждаваш на шофирането. Но се свиква. Честно казано до самото Оборище пътят не е много поддържан, но има много хубави места за почивка като този параклис в близост до Мечковци.

Оборище обаче посреща по напълно различен начин. Личи си, къде са парите от Асарел Медет като спират пътищата с дупки, появяват се поддържани къщички с хубави дворове, личи си, че това е нещо като почивното място на панагюрци.

Това, което наистина ми направи впечатление от пътя е църквата „Свето Преображение Господне„, която погледната от пътя, сякаш се рееше в небе от планини и гори. Ето и за тези, които не вярват:

От Оборище пътят върви през един сравнително непосещаван и поизоставен път между Оборище и Мухово, но все още може да се премине с шосеен, че дори с пистов мотор. Леки кръпки, няколко дупки, но в по-голямата си част е в доста добро състояние. На този път се намира и Базата за интензивно стопанисване на дивеч към Лесичово, която прави впечатление с огромните си размери.

Реших да спра за почивка малко след село Нейкьовец, от където се разкри прекрасна панорама към Еледжика и мястото, където Бенковски е организирал някога въстанието.

Пътят от тук до Мухово също е забележителен. Стига се стената на язовир Мухово, който направи впечатление с празнотата си. За пръв път виждах размерите му и честно казано както дерето, където преминава реката, така и самият язовир са впечатляващи.

Спрях в Мухово на параклис Свети Георги, чиято обстановка отново беше доста приветлива, с хубаво дворче и пейки с маси и навес, работеща чешмичка с вода и едно приятно спокойствие като за работен ден. Нямаше никой в околността сякаш, която изглеждаше занемарена и изоставена. Може би някога е цъфтяла от живот, но сега това не е така. Пътищата са с дупки, къщите изглеждаха стари и поизоставени, тук-там някоя по-поддържана да покаже, че все още мястото се посещава.

От Мухово пътят върви за Ихтиман като е широк хубав път с някоя друга дупка, но спокойно може да се раздава газ и да се кара една идея по-експедитивно. Имаше едно невероятно спокойствие в горите около река Мътивир. Посетихме я и пеш в даден момент, но мръсотията и застоялата вода ни отблъснаха, докато горите наоколо ни приветстваха. Личеше си, че реката идва от Ихтиман, без да ми се обиждате. И така от Мътивир до София се стига обратно по магистрала Тракия.

София – Сливница – Алдомировци – Габер – Драгоман – Годеч – Искрец – Своге – София

• Общо километри: 150
• Време за преминаване – 3 часа
• Линк към маршрута – Google Maps

Един любим маршрут особено в частта между Годеч и Своге. Пътят е адски живописен, с огромни широколистни дървета и пейзаж, който трудно се забравя. Пишейки, отново се пренасям точно в този участък, който се усещаше нереален на моменти.

Тръгваме от София и минаваме през Сливница и Алдомировци до Драгоман. Не ми се кара по магистралата, която не е лоша, просто кой обича да кара мотор там. Нищо ново по пътя с изключение на някой друг ремонт, който е един от тези „вечните“. От Драгоман до Годеч се минава през прохода Прекръсте. Това е един от тесните проходи с доста пясъци по завоите, които са доста бързи и не позволяват и високо темпо на каране. След като се премине проходът пътят става по-широк и позволява настъпването на газта до Годеч.

Годеч ми изглеждаше доста приятно градче, което така и не посетих за повече време понеже точно за този преход ми се караше много и не правих много почивки. Пътят от Годеч през Искрец, който пресича Петроханския път е забележителен. Река Искрецка беше много пълноводна, горите широколистни, красиви, пълни с чист въздух, на такива разходки се чувствам напълно зареден и пълен със свежест, с аромат на гора, а не на изгорелите дизелови пари, които царят из София.

Пътят е наистина без забележки и неусетно се стига до Своге. А от Своге знаем – внимателно по лъсналите асфалтови завои, понеже не малко хора се изтрепаха там и обратно в София.

Мозъкът трудно побира след такива разходки къде се намира. Та нали до преди час беше в планините, горите на чист въздух, до реката, на прохлада с мирис на борове, как така изведнъж си обратно в софийската мръсотия? Нима всичко това беше сън?

Е, хубавото е, че София е на такава локация, че ни позволява лесно да избягаме от нея.