Поредната есенна ваканция беше на прага ни и не сме се чудили дълго какво ще правим. Беше ясно, че няма да стоим в София в прахоляка и гъстите сиви облаци, които забулват столицата ни през есента през по-голямата част от денонощието. След едно кратко семейно събрание дестинацията беше ясна. Любимата ми Родопа. Сега някой ще каже, че винаги се случва това, което намисля, но не е така. И не заради нещо друго, но нека някой да каже има ли нещо по-красиво от есента в широколистната гора? Красиви жълто-оранжеви багри, дъжд от нежно полюшващи се листа и усещане, сякаш си в едно цветно царство от приказките.

Отдавна следя групите за туризъм и едно място, което ми беше направило впечатление е Мумджидам. Махалата, в която живее само един човек. Намира се в близост до Белинташ, като за да се стигне до нея се ходи около 2 часа в посока по горска пътека започваща от село Три могили. Не се чудихме дълго и след оглед на местата наоколо, запазихме престой за 3 нощувки в комплекс Старите къщи намиращ се в село Врата, Асеновградско. И така нашето пътешествие започна.

Началото

Всичко започна с дълго пътуване от София през Пловдив. Решихме по път да се отбием и посетим Асеновата крепост, тъй като в това време се очертаваха невероятни гледки от там и не сгрешихме.

Въпреки че бяхме толкова близо, оставаха ни още поне 50-тина минути до село Врата, тъй като пътят се виеше като змия и тесните участъци не позволяваха бързо шофиране. Но привечер пристигнахме в комплекса, където щяхме да останем в следващите 3 нощувки.

За престоя ни

Дано не прозвучи като реклама, но много ни хареса всичко. Първоначално доста се чудех дали направихме правилният избор. Като местоположение комплексът е супер. Но не бях сигурен за условията му, тъй като попаднах и на хижа Марциганица, която е реновирана наскоро и изглеждаше прекрасно, но пък се падаше на отсрещния баир, който имаше лесен достъп до връх Червената стена, но не и до Мумджидам. Затова решихме да не запазваме там, а отделно да отидем един ден с колата и да проверим как е.

Очарован съм от престоя ни в Старите къщи. Мястото има прекрасна гледка към Караджов камък, Белинташ и други и макар да нямаше стабилен интернет, успях да направя няколко срещи през единия ми работен ден там без да имам проблеми. А1 имаха добър обхват на няколко места из комплекса, а и отделно има място отделено за зелен офис.

Нашата стая беше с камина и децата се спукваха да събират дърва и 2 вечери подред спаха на запалена камина, нещо, което почти няма как да се случи, в който и да е апартамент. Храната беше много вкусна и макар да имахме ограничен избор от ястия, всичко беше на доста високо ниво и за момент никой не се оплака от нещо. Истината е, че ревютата в Гугъл доста залъгваха и нямаха общо с реалността. Изкарахме си прекрасно, децата имаха 2 батута навън и достатъчно поляни, за да играят, а и често след разходките нямаха много сили за нищо друго.

Разходките

връх Червената стена

В първия ден започнахме с връх Червената стена, хижа Марциганица и ако остане време – пещера Добростански бисер. За целта от Старите къщи трябваше да пътуваме около 40 минути с колата, за да стигнем отсрещния баир на Марциганица и да тръгнем пеш за около час, час и половина до връх Червената стена.

Станахме рано сутринта, закусихме набързо и газ на колата. Докато се усетим и вече бяхме в началото на пътеката до някогашна мутренска вила (според един местен), от където започва пътеката.

Самата пътека започва с едно постепенно и плавно изкачване, което трае около 100-150 метра денивелация. За децата не беше никакъв зор и честно казано доста лесно издрапаха всичко до върха. Събирахме шишарки, листа, къде останали шипки и неусетно стигнахме върха. По пътя дори забелязахме, че има джипове, които се връщаха явно от върха, така че дори за най-мързеливите има начин да го стигнат. Червената стена е резерват и ловджии няма или ако има, знаете телефона за сигнали, така че бъдете спокойни, че няма какво да се случи.

След около час и 15-тина минути стигнахме върха. Гледките бяха невероятни. Склоновете до нас жълтееха на места, сякаш гората не се беше отдала напълно на есента и оранжевото все още не доминираше пейзажа наоколо. Един по-силен вятър щеше да оголи стеблата на дърветата, но въпреки това Родопа все още гореше с цялата си прелест на синьото небе.

Голямо удоволствие беше да стои на стръмния склон и да участваш, макар и чисто пасивно в цялата тази красота. С децата трябва да бъдете доста внимателни, тъй като си е стръмно и опасно и всяка липса на надзор може да има тежки последици. Нашите са инструктирани множество пъти как да се държат в такива ситуации, а и след като се налюбуваха на гледката бързо се преместиха малко по-назад, където има хубава зелена поляна и подхванаха игри на царе и царици и други, несъзнателно подхождащи на царствеността на мястото.

Не след дълго и група деца пристигнаха на мястото и стана една „патлардия“. Но пък поздравления за учителите и възрастните, които присъстваха, които избират разходките пред телефоните вкъщи. Аз се възползвах да направя една работна среща набързо на фона на тази гледка.

Не след дълго стомасите хванаха да къркорят. Игрите на царе и царици станаха игрите на глада и тръгнахме обратно за хижа Марциганица, където да заглушим гладните стонове и усмирим развързалите се нерви. По-бързо е слизането на обратно, тъй като е главно слизане и краката вървят сами. Събрахме малко дърва за камината преди да се качим в колата и газ към Марциганица, която беше на няма и 10 минути с кола.

Хижа Марциганица ни направи отлично впечатление. Пътят до там е закърпен и макар да има скокчета, няма дупки и се стига лесно. Самата хижа е реновирана, има игрище за футбол, външен басейн (макар и неработещ в това време), вътре има огромен ресторант и изобилно меню с неща за хапване, кое от кое по-вкусни. Можеше дори да останем да нощуваме там ако решихме, но ние си имахме запазено място вече. Няколко шкембе чорби и кюфтета по-късно, вече играехме футбол с препълнени стомаси с малкия, докато напълно не изнемощяхме и бяхме готови да се прибираме в комплекса. Решихме да пропуснем пещера Добростански бисер с условието, че ще се върнем да спим на хижа Марциганица и ще посетим отделно пещерата.

Прибирането беше съпроводено с моментално заспиване в колата и спане поне още 30 минути пред комплекса, докато с майка им си почивахме и някои от нас доработваха, каквото трябваше да се свърши за деня. Малко почивка и една хубава вечеря по-късно, децата вече се разтапяха пред камината и неусетно дойде новият ден.

махала Мумджидам

Мумджидам беше целта на нашето пътуване и разходката до там я оставихме за ден събота, в който нямаше да имам ангажименти и можехме спокойно да се мотаем колкото поискаме из планината. Разбира се, с условието, че няма да останем по тъмно тъй като става доста студено вече и няма да ни е никак приятно.

Маршрутът започва пеш от село Три могили, до което се стига по черен (макадамов) път, който е лесно достъпен дори с нисък семеен автомобил като нашето комби и отнема едни 40-тина минути поне в бавно шофиране. Имаше само един участък в началото, на който трябваше да се внимава повече, но след това не сме имали други проблеми. Гледките, които се откриваха от билото на планината бяха невероятни.

Сякаш бяхме вече на ръба на есента, точно преди последният есенен вятър да обрули листата на дърветата и да ги оголи за предстоящата зимна картинка. На места се срещаше още жълто, но пейзажът го правеше трудно забележимо след морето от оранжеви багри.

Всъщност горните снимки са вече от пътеката за между Три могили и Мумджидам. Събота и неделя си има доста хора в района и определено и пътеката, и селото не бяха празни. Кой ремонтира нещо, кой дошъл да се напие на чист въздух, всякакви хора с всякакви идеали. Бяхме посрещнати от нечие викане от някой баир, но така и не разбрах дали беше за внимание или за поздрав.

Три могили имаше много запазени малки къщи с каменни стени и покриви и се усещаше, че тук хората са живели активно преди много много години. И въпреки това местоположението му, обгърнато в дебрите на Родопите, те караше да се чувстваш спокоен и сигурен, че няма какво да стане. Пътеката от селото до махалата в самото начало е лека, но постоянно стръмна и на участъци тясна. Бъдете внимателни, защото на 2-3 места залитането би довело до много сериозни контузии, тъй като склонът е доста неприятен. Има и чешма, на която може да си напълните вода (и която учудващо за мен работеше) още след първите 30-тина минути ходене.

След около 40-50 минути стигнахме върха на първия баир, който ни отведе на билото на планината и останаха последните 200 метра изкачване, за да започне слизането към Мумджидам. В общи линии цялото ходене може да се обобщи като 200 метра качване, 200 слизане и си на махалата. И същото наобратно.

По пътя видяхме гробището, но дали беше на селото или на махалата, така и не разбрах. Интересна беше локацията му толкова далеч и от двете като се стига само по тези планински пътеки.

Малко по-надолу засякохме и ловджии, които едва ли се радваха на нашето присъствие, но пълно щастие няма. Спускането до селото доизмори колената на всички ни, тъй като почвата беше изключително суха, повече вода нямаше по път и се вдигаше доста голям прахоляк, който оставаше я по крачолите, я в дробовете. На нас ни отне общо към час и 30 минути да стигнем Мумджидам с поне 1 хубава почивка като изкачихме билото на слънце.

Това, което караше децата да вървят, учудващо за мен, беше че искаха да видят как така има махала със само един човек, който живее в нея. Има ли семейство той, как живее без ток и вода, какво точно прави и как така няма семейство. Все такива езистенциални въпроси ги вълнуваха хаха. И тъкмо, когато хванах да си мисля, че след толкова слизане ще ни чака пак голямо качване, видяхме махалата насреща ни:

Не след дълго бяхме до самите къщи, които се виждат на снимките. До тях склонът разкриваше отново прекрасни гледки, а макар да изглеждаше опасно първоначално, отвесът не беше толкова сериозен и позволяваше да се приближиш и насладиш на всичко заобикалящо те наоколо. Изкарахме късмет и с времето, тъй като краят на октомври беше слънчев и макар лекият ветрец да довеждаше студ на сянка, на слънце си беше много приятно и се прибрахме изгорели.

Хапнахме както подобава, починахме и се насладихме на заобикалящите ни гледки. Дойдоха и въпросите като какво са правили тези хора тук, защо въобще са дошли, как са се оправяли без ток, вода и кой знае какви условия. Самата почва тук не изглежда хич плодородна и сигурно са гледали животни, но колко ли хора общо са живеели тук.

Разказват, че някога, преди много време, махалата Мумджидам била тържище, пазар за животни. Там живял турчин на име Мумджи. Та той имал обор, което на турски е дам и оттам името: Мумджидам. Докато бяхме там видяхме да се прекарват тръби и да се оправят покриви. Може би някой все още прави сметка да живее там или поне да се отбива.

Прибирането обратно си ни отне пак около час и половина с цялото мотане, почивки, хапване и пийване на чай. Слънцето се скриваше и след като качихме дългия баир от Мумджидам до билото насреща, навръщане към селото бяхме на сянка и трябваше да обличаме якетата. Неусетно стигнахме колата, а героите вече бяха много уморени. За моя радост обаче и двамата се справиха без проблеми и почти не трябваше да нося малката с изключение на последните 200-300 метра.

Макар и изморително, ни беше хубаво. Оставихме грижите и се потопихме в един предишен свят, където няма модерни технологии, обхват на телефоните и модерният стрес, който е постоянна част от живота ни днес. Хубаво е да се върнеш назад и да покажеш и на децата, че дори и сам човек може да живее в тази затънтена махала, в която няма нищо и пак да оцелява, че дори да му е добре. И без лукс, простичкият живот е ключът към щастието, а материалните блага често само размиват смисъла на всичко.

Ето го и нашето ходене ако на някой му е интересно:

Sportstracker