В Англия почиваха и имах един свободен ден, в който можех да се разходя с мотора без да имам големи семейни ангажименти тъй като и двете деца бяха при бабите и дядовците и в общи линии се чудехме какво да правим като всички родители, които нямат деца около себе си ха-ха.
Така направих един план за разходка до извора на река Арда, който се намира в село Горна Арда, община Смолян. Планът включваше каране през целия ден, разходка около час и половина пеш в гората, за да стигна самия извор и обратно, с връщане не до София, а до Пещера, тъй като знаех, че няма да имам достатъчно време и ще се прибирам по нощите. Ето как изглеждаше на картата:
И така тръгнах към 9 сутринта от София за Кричим, за да мина през кричимската каскада от язовири. Първо спрях на Пазарджик за малко закуски, които щяха да ми послужат за храна през целия ден, тъй като нямах намерение да спирам често. Пътят от София до Пазарджик е скучен, само магистрала, на която си има постоянните проблеми от типа на шофьори, които карат с огромно превишение на скоростта, през такива, които си блеят в телефоните и други, които въобще не знам как получават книжка и последните, които много държат да висят толкова близо зад теб сякаш те приканват на състезание, но пък ги мързи да се състезават.
И така от Пазарджик до Кричим през Стамболийски нещата са ясни. Пътят е хубав, в Стамболийски има малко паваж и ремонти, но пък е сравнително чисто, кара се спокойно, хубави дълги прави, които неусетно те извеждат в подножието на каскадата от язовири – Кричим, Въча и Цанков камък. Там е истинското забавление.
Въпреки, че пътят често е натоварен от камиони, през делничните дни като този, който избрах, беше много спокойно и страшно приятно. Беше още преди обяд и пътят беше все още влажен на места, сякаш е валяло на предишната вечер. Нямаше и помен от пясъци и калища и можеше спокойно да полегнеш в завоите без да се притесняваш, че ще изхвърчиш в насрещното и ще стане някой фал. Разбира се, тези думи да се вземат с доза недоверие, тъй като там си има 2-3 обратни завоя, които се сливат с едни черни пътища и винаги има много разлята кал на асфалта.
Разбира се, срещнах един камион, който по всичко си личеше, че познава отлично завоите и хвърчеше пред мен със скорост, с която дори опитен моторист трудно би успял да го застигне, но реши да ме пропусне и да освободи пред мен простора, от който така имах нужда. Сякаш планината става твоето място за уединение, а синьото небе става компас на посоката, която трябва да поемеш. Красиво и страшно, което го прави страшно красиво. Всеки миг прекаран на този път напомня колко дива и недокосната е нашата природа, толкова различна и уникална в сравнение със земите на запад от нас.
Колкото по-навътре влизах, толкова по-празни ставаха язовирите. Въча имаше ниво поне с 10 метра по-ниско от нивото на растителността по бреговете, Цанков камък пък приличаше на едно голямо блато, което всеки момент може да се превърне на локва. Не знам сушата ли, ремонтите ли, кое точно е причината нивата на водата да са толкова ниски, но докато яз. Кричим изглеждаше доста пълен, тези над него нямаха тази радост.
Неусетно стигнах Михалково и реших да отбия на табелата за минералната вода. Пишеше, че е само на 2 км и така или иначе нямаше да загубя огромно време. За моя изненада се оказа, че карам по пътя за Михалково АД, а точно до фабриката беше и изворът на … газирана вода! Никога не съм предполагал, че водата на Михалково е естествено газирана и изненадата беше голяма. Изпих поне 2 шишета и напълних отново с обещание да донеса на Цвети естествено газирана вода, за да опита колко леко и приятно газирана беше тя. Разбира се, докато я докарам до вкъщи, газировка щеше „леко“ да се разгазира, но пълно щастие няма.
От Михалково следващата цел беше хижа Момчил юнак. Аз пердаша здраво, но и времето пердаши яко пред мен. Обед идва и скоро ще мине, а аз имах нужда да презапася силите, да отпочина малко и да стигна и крайната ми дестинация, която все още беше на 2 часа и половина далеч от мен – поне. Пътят до хижа Момчил юнак минава през Девин, Широка лъка, Пампорово и обсерваторията Рожен. Пътят от Михалково до Девин минава през един уникален тунел, който всеки път ме кара да ахвам като изляза от другата страна. До самия тунел си има едни плавни завои, които се изкачват до почти върха на планината, където тунелът те отнася до другата ѝ страна. Прекрасно е не само защото завоите са мотористкият рай, но и защото от другата страна на тунела те посреща морето от върхове на Родопите. Изведнъж излизаш от дефилето и се оказваш сред необятната родопска шир, където се чувстваш като една малка прашинка довята от вятъра без определена цел и смисъл. Просто за да бъдеш част от нещо, което е вече съвършено.
Толкова с лирическото отклонение, но наистина там е място, което може да съзерцавам с часове, стига пътят да не е натоварен и да не профучават постоянно мотори, коли и камиони. А от там до Пампорово е много – много завои, много коли, много път, много въздух и много гори. На самото Пампорово правеха ремонт и оправяха сякаш тротоарите и имах изненада от типа на багер копаещ дупки на завой на пътя, от който изскачам с 50 (наистина карах с толкова, защото хванах да се уморявам) и хоп – 8 тона пред теб. Рязко заобикаляне и „приятелско“ псуване от типа – Вие една табела ли не можахте да сложите бе, работяги!? към близките двама полегнали работници, които усетиха настроените и насмръщиха вежди, но няма как да ти е рахат цял ден и да броиш шишарките на борчетата.
Минах и покрай скъсания ни флаг на Рожен, който имаше само белият цвят останал. 2 дни по-късно ми изскача точно такава статия за това колко е скъсан, и чета ли чета коментари как бил сменен, които са писани седмица преди да мина. Не знам тролове ли са това или просто оптимисти, които мислят, че на някой му пука за „едно знаме“. Но на 26-ти август еднокольорът все още не бе сменен с националния ни флаг.
Пътят до хижа Момчил юнак е асфалтов път, който се е превърнал на черен от дупките, насипите и джипките, които минават, но се кара с „шосеен туристически“ мотор пре-спокойно. Стига да не се раздавате на макс, няма проблеми. Хижата е едно от малкото места, където се чувствам като у дома си. Спахме в района със стария ни кемпер, не питайте как стигнах и как се върнах от там, но тук е едно от местата, които ми харесват най-много в Родопите. Има едно очарователно езеро, което в чистите сутрини така отразява слънцето, че си спомняш защо тук се разказват приказките за любовта между Орфей и Евридика.
Тук дойдох в момент на силен глад, но и едно зареждащо спокойствие, което цареше навсякъде. Хижата беше пълна, децата играеха на чист въздух и свобода, туристите се наслаждаваха на храната и слънцето, а аз използвах момента да разкарам екипировката и да позволя на тялото ми да диша чист родопски въздух.
Път ме чакаше и то поне 2 часа още, за да стигна село Горна Арда. Хапнах, починах колкото успях за 15-тина минути и тръгнах към селото. Реших да мина през новия асфалт между Хайдушки поляни и Момчиловци и това се оказа прекрасно решение. Отново гледки, красоти, чувствах се сякаш съм на мястото си. А V-Strom-а и той.
Момчиловци ми хареса много – китно и красиво, населено само с българи и то на такова място, което всяка сутрин да ти спира дъха. Всичко беше на скатове и баири, но точно това пък му беше чарът. Рядко има гледки, които да ти завъртят главата от една равна поляна.
В село Горна Арда стигнах късно. Беше 3:30 следобяд, а аз имах поне още час-час и половина ходене до извора на Арда пеш. По пътя в селото срещнах мъж и жена на офроуд мотор, който изглеждаше в много добро състояние и реших да попитам дали мога да стигна до някъде с мотора. Увериха ме, че ще мога и че те са ходили, но са си спестили само 10-тина минути пеш и реших, че има нещо гнило в тая работа и оставих мотора на асфалта преди пътеката.
И взех много правилно решение. Оказа се, че пътят е черен и доста стръмен и въобще не е за мотор като моя. Ах тези офроудаджии, като видят мотор и си мислят, че е като техните, да катери като коза навсякъде. Да ама се оказа, че има и коловози, и стърчащи камънаци .. хубаво, че оставих дрехите по куфарите и с късия панталон и тениската газ нагоре по баира.
За около 40 минути доста бърза крачка успях да стигна извора. Бързах, защото не исках да се прибирам по тъмно, а вече беше достатъчно късно. Едни бързи 210 метра денивелация и … каква тишина цареше горе. Моето бързане рязко противоречеше на спокойствието и живота, който течеше горе. Нямаше никой, чуваше се лекото ромолене на извора, а близката чешма с вода правеше приказката още по-красива и спокойна. Хванах сам да се чудя на себе си за къде съм се разбързал. Животът на 200-300 км северно от тук беше толкова по-забързан, чак налудничав в състезанието си с времето, а тук с времето се бяха слели в едно.
Останах поне половин час горе. Хапвах останалата закуска от Пазарджик и просто се наслаждавах на всичко около мен. Широколистните дървета на места са канеха вече да украсят листата си с есенни багри. Дали заради сушата, но на места сякаш есента идваше малко по-рано от обичайното. Наблизо беше Ардин връх, за който не остана време и зае мястото си в списъка с места за посещение, за които ще се идва специално и отново.
Целта беше достигната, връщането до мотора беше нормално, послушах малко родопски песни в планината и си мислех, че това хич не е начина да усетиш планината за един ден. По-скоро си почесваш крастата и то за толкова малко, че чак ти става тъпо. Но нямаше как, бях на работа на следващия ден и свободното време е това, с което разполагам много рядко в изминалите няколко години.
Планът беше да тръгна към София, но се промени и тръгнах към Пещера, от където съм. Реших да мина през Доспат и язовирите там, за да видя дали наистина са толкова сухи, колкото ги изкарват. В почти 6 часа привечер тръгнах към Пещера като спрях да заредя в Смолян, а от там хванах пътя за Широка лъка, Девин и Доспат. Хванах залеза, а какво по-хубаво от това да посрещнеш розовото небе на мотор. За съжаление пътят ме държеше да не гледам много към небето тъй като имаше много дупки между Борино и Доспат, които бяха запълнени с филц, на който мотора занасяше с лекота. Не знам защо бяха взели такова решение, явно трябваше филцът да бъде отъпкан и отгоре да бъде нанесен асфалтът, но само този филц ме изправяше на нокти по завоите и не ми даваше голяма свобода с газта като цяло. Малко преди Доспат пътят се оправи, а след влизането в града спрях да хапна на ръба на язовира.
Тук беше все още светло, но докато стигна Пещера температурата падна на 13 градуса, стана си студ, нощта настъпи и донесе мрака и звездите станаха единственото видимо нещо на небосвода. Знам защо обсерваторията в Рожен е точно там. Като се качиш толкова на високо в Родопите, няма как да не усетиш, че тук е перфектното място да изследваш звездите.
Пътят за Пещера го карах по спомен, тъй като се оказа, че фарът на мотора ми е мега зле и като цяло е много недомислен. Явно и японците имат своите кусури и недомислици и то такива, че чак ме хвана яд. Но хубавото беше, че карах бавно, тъй като на едно място на 10 метра пред мен лисица реши, че сега е моментът да пресича или да ловува нещо от другата страна на пътя и като видя жалкия ми фар, реши да спре точно по средата пред мен. Успях да я заобиколя, но пък и бях благодарен, че не карах хич бързо.
И така след още доста завои по пътя Батак – Пещера успях да завърша една дооооста дълга и запомняща се разходка за един ден, която успя поне малко да ми напълни душата и да ми напомни, че имаме нужда и от почивка и да се слеем с времето, а не винаги да се състезаваме с него.
Mirchev's Space 