Светът около нас се върти около фалшивите ценности и идеали, които ни облъчват най-вече от социалните мрежи, телевизиите, радиата и всякакви други медии. Не мога да не напиша този пост, тъй като лично съм потресен от поведението на хората напоследък, което блести не със своята уникалност и яркост, а често с наглост, лицемерие, летящо самочувствие и неизмеримо его, взаимствани от поведението на чужди и почти непознати хора, мернати из интернет пространството.

Причината да напиша този пост е, че чувствам все по-често, че хората около мен забравят да следват своя собствен уникален път в живота. Много лесно животът ни вкарва в калта на ежедневието, където черният коловоз, по който вървим, никога не свършва и често се чувстваме така сякаш залепналата кал по обувките ни сякаш става все повече и все по-тежка и всяка една стъпка се усеща сякаш не ни води напред, а напротив, напомня ни за монотонния ни живот, който се изнизва във времето между вдигането на стъпалото от калта и поставянето му 20 см по-напред в следващата локвичка кал.

Истината е, че всички хора водим монотонен живот. Не познавам някой, който да живее по такъв начин, че всяка секунда измината, да е напълно различна от предишната такава. Да, някои пътуват повече, други стоят вкъщи повече, трети прекарват повече време с децата, но накрая всички си имаме една наша собствена рутина, която прави животът ни спокоен, в която можеш да се сгушиш и да си кажеш, че тук си „вкъщи“, без то да има измеримост като жилище, палатка, кола, човек или вещ. То е просто усетът, че си на мястото си.

Както усещането да бъдеш на своето място е прекрасно и незаменимо, така и другото, че твърде дълго си прекарал на едно място, те кара да се чувстваш, че не правиш нищо с живота си и си се скрил в една черупка на охлюв, която лесно може да бъде смачкана в момента, в който ботушът на живота стъпи върху нея. Предполагам това е и причината да търсим често спасение в „онлайн“ моделите на подражание, които ни показват техния начин, поведение и път, чрез които излизат от коловоза и пред тях се простира едно необятно и безкрайно поле на възможностите.

Всичко звучи прекрасно до момента, в който се сблъскаме с него практически. Всеки от нас е уникален и има своите разбирания и представи, емоции и чувства и малки неща, които могат да ти насълзят очите. Следването на чужди модели не е това, което ще ни помогне да излезем от коловоза. Изпробването би помогнало, но не и следването. Защото следването прилича малко на идеята, че ако ходиш само извън отъпканата пътека, ще ти е по-меко и по-добре, но забравяш за това, че дори една лека грешна стъпка може да те повали на земята и да причини болка, която не би изпитал, ако просто бе минал още някой друг метър в коловоза.

Горното не значи да не рискуваме и опитваме нови неща. Дори напротив, то е призив да опитваме, но е и напомняне, че твърде дългото опитване на едно нещо, което не се получава е просто заравяне на главата в земята и скриване на проблема от самите нас. Затова не спирайте да се опитвате, но имайте и мярка, вглеждайте се в себе си и в изминалото време и преценявайте често дали си заслужава да се върви по дадения път или е време за стъпка встрани, в калта, която все пак има някаква предсказуемост.

Онлайн моделите на подражание ни карат да си мислим, че светът около нас е цветя и рози – не казвам нищо ново с това изречение. Но самият факт, че все по-често виждам хора, които губят коловоза си, излизат извън пътеката и по пътя причиняват болка на хората около себе си, докато са зарили главата в земята си и бутат тяхното сляпо виждане към неясна и почти невидима цел в далечината, ме кара да напомня, че и да имаш коловоз не е чак толкова лошо понякога. Както и да си надигнеш главата от калта в краката си, ако пред теб стои ясна цел. Гледай целта си, не гледай краката си. Тя е тази, заради която правиш всичко това.

Макар и монотонно, движението напред е това, което оформя коравостта и якостта на характера и помага да не се пречупиш в трудни моменти. Именно редовните тренировки водят до резултати, които се виждат отдалеч. Ежедневието е това, което ще те прекара през трудните моменти без да изпаднеш в крайност и немилост. Защото винаги можеш да се утешиш, че и през по-лошо си минал, и това ще мине.

Та следвайте собствения си път. Направете си семеен такъв, вижте къде пътеките се пресичат, къде се раздалечават, важното е на върха да се слеят и да пристигнете заедно. Може да минете през малко повече заобиколни пътища, но е ясно, че отивате на едно място, а не един да се озове на Вихрен, другият – на Мусала. Излизайте от коловозите, но обръщайте се назад, вижте дали пък не сте се препънали с новата неотъпкана трънлива пътека и използвайте вътрешната ви навигация, за да се върнете там, където сте се загубили. Не налагайте модели и ценете чуждото като уникално и ново, така както цените тик-тока на някой „инфлуенсър“, който е хванал трънливата и бодлива пътека, но я представя като магистрала до върха. Опитвайте, но и се отказвайте тогава, когато не е вашето. И бъдете себе си, знайте своето вкъщи и ходете в своя коловоз.

Така всъщност може би всички ще разберем, че именно ежедневието прави живота ни уникален. И че малките неща и жестове са тези, които ще оставят уникалния отпечатък в живота на хората, които ценим и обичаме най-много. А „онлайн“ идеите са може би тези, които по-скоро са за наше лично временно удовлетворение.