Говори ми се. Говори ми се за чист въздух, красива природа и усмихнати хора. Не ми се говори за строителство и бетон, за боклуците в реките, за бедните хора и нещастния живот. И въпреки това, тези последните са ми постоянни посетители на съзнанието и често ме карат да си мисля за тях. Не ми се изразява мнение. Просто ми се задават въпроси. Нормални, човешки и търсещи искрената истина въпроси. Въпроси, на които често няма отговор или които често имат такъв. Такъв който остава вътре в нас, рядко излиза на свобода, защото ние обичаме да сме тирани към себе си, обичаме да подтискаме нещата, които ни мъчат, вместо да ги изразим ясно на глас. Откъде ли е дошъл този тиранин? И защо ли се разлютява само тогава, когато ни настъпят жестоко?

Има още →