2022 беше година изпълнена със събития за нас. Още в началото на годината внесохме бъдещия ни кемпер от Холандия и с него подобаваше да започнем следващата ни Великденска разходка. Пролетта на 2021 белязахме с разходката ни из Западна и Югозападна България. 2022 подобаваше да изберем друга част на България, която да обиколим. Насочихме се към Северна България тъй като не я познавахме много, а бях убеден, че цялата ни земя, независимо на север, юг, изток или запад е необятно красива и отново ще си изкараме прекрасно. Списъкът ни с места за посещение се състоеше от следните такива:

1. Белоградчик
2. Пещера Венеца
3. Плевен и Плевенската панорама
4. Деветашка пещера и Крушунски водопади
5. Ивановски скални църкви
6. Русе и лесопарк Липник
7. Варна

Този път дестинацията ни приключваше във Варна, от където е и жена ми и където щяхме да останем за една седмица, преди да тръгнем обратно за София. Ето и как изглежда визуално:

Началото

Започнахме от София през Петроханския проход, докато стигнем Белоградчик. По пътя бях решил да минем през пещера Венеца, която бях посещавал и за която смятам, че е най-красивата в България. Тръгнахме в почивен ден и както се очакваше, трафикът се оказа натоварен. Хубавото на Петроханския проход, е че асфалтът е нов и все още държи. Много малко са местата с дупки и колкото и завои да има, бързо сe стига до Северна България. Натоварен е, но пък има достатъчно отбивки, на които спирам и пропускам колоната. Просто мразя да се трупат коли зад нас, тъй като доста често се случват рискови изпреварвания и ненужно застрашавам живота на децата ми. Спряхме на чешмата преди Берковица, за да напълним вода за пиене, като тръгнахме сравнително заредени от София.

Пътят до пещера Венеца е доста тесен, особено ако се идва от Върбовчец, а не от Белоградчик. Не бих препоръчал на никой да минава от там тъй като висят клони от двете страни и ще е направо невъзможно за разминаване ако автомобил дойде насреща. Не знам какъв беше този наш късмет, но не видяхме една кола по пътя и успяхме да стигнем без особена драма, макар на моменти да се молех зад волана. Паркингът беше пълен с коли за мое учудване, но явно повече хора идваха от Белоградчик.

За съжаление нямаше места да ни приемат в пещерата и се наложи на следващия ден да дойдем отново с кемперите, за да посетим Венеца. Запазихме си места и тръгнахме да нощуваме в града. Хванахме другия път за Белоградчик през пещера Козарника.

Нощувката ни за първа вечер решихме да направим горе на паркинга на Белоградчишките скали. Самото качване до там си е стръмно и ще е много неприятно ако дойде кола насреща, но нямахме проблеми. Все пак автобуси с хора се качват до горе, така че и ние трябваше да успеем с нашия малък автобус. Отидохме точно след 16 часа, когато повечето хора вече бяха напуснали и освободили места, където можем да спрем. Отдалечихме се от паркинга и паркирахме отстрани на пътя в близост до една горичка. Мястото беше прекрасно и с хубава гледка към скалите. Чуваха се птичките и особено сутринта беше истински рай с посрещане на изгрева от върха на скалите с чаша кафе в ръка.

Бързахме да посетим Белоградчишката крепост и скоро бяхме на върха ѝ. Децата се катереха с радост, а пък ние се наслаждавахме на дивната красота на района. Самите скали са образувани от ерозията на водата, вятърът и колебанията на температурата. Червеникавият им цвят е получен от железните оксиди и хидрокисиди, като допълнително оцветяване на скалите придават сивите и кремави варовици. Крепостта пък е построена по времето на Римскията империя, когато земите ни са били част от нея. Използвани са естествените скални форми като напрактика стени са били построени само на 2 посоки – на северозапад и югоизток. Крепостта е имала централна роля по времето на управлението на цар Иван Срацимир, а по-късно и по времето на Белоградчишкото въстание през 1850 година.

Удоволствието да се събудиш рано сутрин горе до скалите, да се качиш на панорамната площадка, да пиеш кафе и снимаш изгрева е неописуемо. Беше доста по-ветровито и студено от очакваното от мен, но въпреки това се наслаждавах на момента. Хубавото на мястото горе е, че в близост има чешма, където може да напълните вода, а има и един черен път, който е идеален за разходка сутрин и открива една прекрасна панорама към Стара планина. Там срещнах и малкия ушат приятел, който явно също се наслаждаваше на момента:

След като пихме кафе и всички закусиха беше време да започнем с нашия преход за деня. Целта бяха пещерите в района като решихме да започнем от пещера Венеца, а след това щяхме да отскочим до Магурата. На връщане от Магурата нямаше да останем на предишното ни място, а щяхме да го сменим с ново, което беше в самото начало на Белоградчик, на около километър от скалите.

Както споменах и преди, пътят до Венеца е доста по-добър през пещера Козарника. Много по-лесен за разминаване с колите и сякаш по-кратък и с по-малко дупки. Бяхме запазили час са посещение на пещерата още на предишния ден и се озовахме точно навреме.

Някъде бях чел, че името на пещерата идва от посещение на National Geographic, които казват, че тя е венеца на пещерите в България, с което наистина съм склонен да се съглася. Пещерата е открита през 1970, но е запечатана и приема първите си посетители едва през 2015 година. Вътре си сякаш в магическа приказка с най-различни замъци, кули и всякакви причудливи форми. Входът е доста стръмен и с малката влязохме трудно, но не и невъзможно. Имайте го напредвид ако децата ви са под 2 години понеже е тясно и се влиза слизайки през една стълба, където гърбът ви опира в скала над вас.

След посещението на пещера Венеца дойде време за хапване на каквото има из кемпера. Понякога има и такива моменти, в които ядеш набързо и едва ли не на крак, защото няма възможност да се готви непрекъснато. Но пък с пълни стомаси, тръгнахме към пещера Магурата.

Магурата е една от най-големите пещери в България. Дълга е 2500 м с постоянна температура от 12 градуса. Често в пещерата се оставя да престои вино, а разходката през нея те отвежда на около 20-30 минути от там, където си започнал. Има влакчета за по-мързеливите, които те връщат обратно, за да не се налага да се ходи пеш. Лятото районът е доста топъл и си е неприятно за разходка, но пък Рабишкото езеро наблизо прави разходката в горещините по-приятна. Място за паркиране има още в самото разклонение за пещерата – тук. Няма смисъл да влизате навътре, тъй като паркингът в почивни дни е почти винаги пълен.

Вижда се, че имаше доста народ с нас и честно казано след Венеца, Магурата не успя да ни впечатли много. Проблем беше също, че съм я посещавал преди години и ни пуснаха до залата с рисунките. А сега решиха да ни ги покажат на проектор и така и не стигнахме до залата. На малката ѝ стана скучно, а и се поумори и познайте какво стана … заспа, разбира се. Та я поносих доста време, докато се върнем на кемпера.

Дългата разходка из пещерите ни остави доста уморени и решихме да се прибираме към Белоградчик. Park4night ми помогна да намеря място в южното подножие на града, където решихме да останем и пренощуваме. Позиционирахме се в една горичка до река, която беше поизсъхнала, но пък имаше чешма наблизо, от която ако се наложи, можеше да напълним 10 литра вода, макар и да отнемат цяла вечност. Събрахме дърва за лагерния огън и докато се усетим, едни чехи с 2 по-големи деца и кемпер-бус се появиха от нищото. Направиха ни изключително добро впечатление колко са самостоятелни децата и как сами излязоха, подредиха масите и столовете, помогнаха на баща им с всичко. Бяха доста учтиви като споделиха, че планират разходка из Северна България и след това продължават за Турция и Гърция. Помогнах с каквото мога като съвет и забележителности по пътя и ги оставих да се насладят на местността.

Сутринта ни беше приготвила нова изненада. Събуждам се аз и чувам едно изпускане все едно излиза въздух от системата. Чуе се, пък след малко спре. Направо ми настръхна кожата, ставам да видя да не би газовите бутилки да изпускат и да се запалим. Скачам от кемпера и виждам това:

Някой решил на разходка с балон да отиде. хаха Както и да е, достатъчно стрес за утрото. Тъй като пътувахме с колелата през цялото време, беше редно и да направим разходка с тях. Видях телевизионната кула на картата над Белоградчик и решихме да се разходим до там с жена ми. Имаше си изкачване, което беше достатъчно да ни поумори приятно, а гледките отгоре отново ни възнаградиха. По пътя си взехме закуски, които хапнахме на върха над кулата.

Успяхме да поразходим и децата из центъра на Белоградчик. Пихме кафе, покараха малко колела, падна голямо събиране на охлюви (които са като деликатес във Варна), а аз като човек, който очевидно няма вкусови рецептори за тях, стоях отстрани и се възмущавах.

Белоградчик си остана място, което ще посетим отново, просто защото много ни хареса. Красотата ни дебнеше отвсякъде, има прекрасни места за разходка и е много удобно и за децата в случай, че искате да поиграят малко в градска среда. Но нашето приключение тепърва започваше и късно следобеда тръгнахме по посока Плевен към Плевенската панорама.

Пътят Белоградчик – околовръстното на Монтана – Бяла Слатина – Плевен се оказа доста приятен за каране и не толкова натоварен. Проблемът е, че имаше места, в които се качвахме и слизахме и измъчвахме малко кемперите, но пък нямаше дупки и се откриваха прекрасни панорами, особено към Врачанския балкан. Заредихме кемперите на Бяла Слатина с храна от местния ЛИДЛ и продължихме напред. Тъй като водата привършваше и на двата кемпера, спряхме на една доста голяма автомивка на главния път в града и оставих 5 лв бакшиш като напълнихме и двата резервоара с вода.

Спокойни вече, че имаме всичко необходимо продължихме по пътя си. На Плевенската панорама решихме да спим на паркинга, който е за служители на обекта, тъй като беше празен като пристигнахме. Причината беше, че другият паркинг, който е за посетители, беше пълен с тинейджъри току що взели книжки, които освен че ни гледаха като теле в железница, постоянно въртяха гуми и дрифтиха с дъртите си таралясници, та последното което исках е да раздавам ненужно шамари и да си създавам излишни нерви.

На сутринта охраната на обекта ни помоли да се преместим, което вече не беше никакъв проблем, тъй като нямаше помен и от това тинейджърско събиране. Нека ви покажа и идилията рано сутрин на парка пред паметника:

Първо посетихме панорамата като вътре децата можеха да усетят атмосферата на войната за освобождението на страната ни. Снимките бяха забранени, та затова не мога и да кача нищо от вътре. Но е задължително за посещение от всеки, който обича страната ни. Самата панорама е уникална и наистина пресъздава действията все едно участваш в сражението при обсадата на Плевен. Архитектурното тяло на Панорамата е направено да изглежда повдигнато върху 4 щика, които олицетворяват силата на оръжието, донесло свободата. Щиковете носят 4 хоризонтално разположени пръстена, 3 от които символизират 3-те атаки срещу Плевен, а 4-ят пръстен е декоративно-пластичен фриз, символизиращ обсадата на Плевен. Повече за панорамата може да прочетете тук.

След поучителната ни разходка из този наш архитектурен шедьовър, решихме, че искаме да се поразходим из центъра на града. Благодарение на приложението Moovit, успяхме да намерим транспорт до центъра и обратно до кемперите, тъй като панорамата се пада на един хълм и си има качване. Слязохме до центъра и се наслаждавахме на градинките там. Беше много подредено, лалетата цъфнали, чисто, заредихме се със закуски, пихме кафе, децата поиграха. Направо идилия като за краткия ни престой там.

Но както всички знаем, времето е ограничено и трябваше да продължим нататък. До тук сигурно ви се струва като състезание с времето, но пък исках да отделим и няколко вечери за Русе и скалните църкви, а в 10 дни за Великден е много трудно да впишеш всичко.

Следващата спирка след Плевен бяха Деветашката пещера и Крушунските водопади. Както и сами може да се досетите, пролетта е идеалният сезон за водопади и красотата на Крушунските отново докосна всички ни. По принцип и на двете места има паркинги, на които може да се спи, но четох за този на Деветашката, че охраната пуска кучета вечерта да обикалят и не е много приятно.

Затова решихме да останем на паркинга на Крушуна. Там съм бил няколко пъти, достатъчно широк е и има място за кемпери, отделно си има чешма за пълнене на вода, както и външни тоалетни, където може да се изхвърлят касетите. Тук отново имаше фестивал на охлювите, които не подозираха, че скоро ще се превърнат в поредния ордьовър на гладната ни трупа. Но освен да си поотпочинем, решихме също да посетим водопадите за няколко снимки като на сутринта щяхме да им отделим повече време за разходка.

Екопътеката, която обикаля всички водопади, е доста добре поддържана и няма проблеми за разходка дори с малки деца. Единствено е, че посещението струваше 3 лв за възрастен по спомен, но пък заради поддръжката си заслужава. Самата пътека започва от най-ниската част на каскадата и постепенно се изкачва. Можете да я обходите цялата за около час и половина – два с деца.

Разбира се, всяка разходка си поуморява децата, което пък и носи и на нас спокойствие като техни родители, които често се сблъскват с ежедневните им пререкания и драми. Има и вечери като тази, в които просто се лежи в леглото и се гледа телевизорът ако соларът е напълнил достатъчно ток хаха

Следващата ни дестинация ни отвежда към Русе и скалните църкви в района. Никога не съм ходил към Русе с цел разходка из града и опознаване на околностите му. Винаги минаваме като трябва да се ходи за Букурещ и рядко се спираме. Този път обаче щях да опровергая това. Като за начало набелязах къмпинг Кукери и реших да останем там, защото просто не бях много наясно с района и местата за спане. А и честно казано, имахме нужна от пране, малко къпане на топли душове и малко по-човечни условия, затова и реших да останем там. Друга причина е, че мястото му е идеално за велопреход по поречието на река Черни Лом, който ни изкарва направо на скалния манастирски комплекс „Грамовец“, който се оказа напълно свободен за достъп и който ме очарова най-много от всички публично достъпни скални манастири.

За детайли за велопрехода ни моля вижте тук. Маршрутът не беше дълъг повече от 12 км и определено е доста приятно да се направи с деца. Единствено внимавайте с кърлежите, защото пролетта гъмжи от тях, особено в поречието на реката. Отне ни около 2 часа и една нормална денивелация, която даже не мога да кажа, че умори малкия. Но пък гледките бяха уникални.

За скалния комплекс Грамовец се предполага, че е създаден около 13 век от монаха Йоаким, избран по-късно за Търновски патриарх. Повечето от манастирите са от времето на Второто българско царство като по поречието на реката могат да бъдат видяни над 140 от тях. Един от ктиторите на Ивановската скална църква е бил цар Иван Асен II, който обичал да посещава местността и да прекарва тук скъпи моменти на усамотение. Това се потвърждава от портрета на царя, намерен в Погребаната църква, на който той е изобразен с умален модел на църквата в ръце – традиционен начин за изобразяване на ктитори. Счита се, че третата забележителна църква в комплекса, наричана от местните просто Църквата, е била основана от цар Иван Александър (1331-1371). Тя също пази ценни стенописи, претворяващи библейски сцени в стила на Юстиниановия ренасанс през погледа на местните майстори.

За съжаление обаче станахме и свидетели на останките от иманярски набези като колички, лопати, кирки и всякакви други пособия, оставени в скалните манастири явно с вярата, че Бог не съществува и няма да отидеш в ада ако копаеш там, където хората са опитвали да се докоснат до Господа и са прекарвали дни в молебен.

Къмпинг Кукерите ми хареса много. Мястото му е прекрасно за разходка на спокойствие с колелата из скалните църкви на Черни Лом. Може съвсем спокойно да се стигне до Ивановската скална църква, а и да се направи кръгов маршрут, дори и с децата. Гледката от къмпинга е прекрасна – устието на река Черни лом се вижда от високо с всички скални манастири около нея. Самото място разполага с всичко нужно, може би единствено за децата ако имаше малко повече забавления, но пък от карането на колело не им остана много време да играят. Бих казал, че е супер за посещение пролетта или есента, когато не е твърде топло и не гъмжи от комари навсякъде.

За следващия ден оставихме Ивановската скална църква и Бесарабовския скален манастир. И до двете стигнахме с кемпера без големи премеждия. Имаше места за паркиране и се стигаше лесно, без да трябва да минаваме по твърде тесни пътища. Всъщност Ивановската църква се падаше точно на около 5 км от къмпинг Кукерите с колело и съответно можехме да стигнем още на предишния ден, но не ни стигна времето, та затова отидохме с кемпера.

За разлика от традиционния манастирски комплекс, който се състои от 1-2 църкви и монашеска част, Ивановският преставлява своеобразна мрежа от малки скални църкви, параклиси и килии, издълбани в скалите на живописния каньон на река Русенски лом, на 32м. височина над водата. Тази обител е най-известната от групата на скалните манастири в Добружанския район заради красивите си и добре запазени стенописи. Един от ктиторите на църквата е бил цар Иван Асен II, който обичал да посещава местността и да прекарва тук скъпи моменти на усамотение. Това се потвърждава от портрета на царя, намерен в Погребаната църква, на който той е изобразен с умален модел на църквата в ръце – традиционен начин за изобразяване на ктитори.

Разстоянието от тук до Бесарабовския манастир е около 17 км, което го взехме за около 30 минути. Пътят беше третокласен, но нямахме затруднения с кемпера. Пред Бесарабовския манастир отново има достатъчно място за паркиране, като може да се преспи точно до река Русенски Лом ето тук. Не е удачно ако сте с деца обаче, тъй като пътят си е натоварен и паркингът е точно до него, минават коли и постоянно трябва да сте нащрек.

Бесарабовският скален манастир води началото си от периода на Второто българско царство (XII-XIV в.).  Манастирът е отбелязан като „тимар на великия войвода“ – има се предвид Иванко Бесараб – тъст на цар Иван Александър. Според друго предание Басарбовският манастир е бил посветен на св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат. Ктитор на манастира била царица Теодора Басараб – първа съпруга на цар Иван Александър и дъщеря на влашкия войвода Иванко Басараб. Най-известният обитател и вечен игумен е Свети Димитър Басарбовски, прекарал голяма част от живота си в манастира. Още Паисий Хилендарски споменава тази света обител в своята „История славянобългарска“. По времето на Руско-турската война (1768 – 1774) мощите на светеца са пренесени от ген. Иван П. Салтиков в Букурещ и поставени в митрополитската, а днес патриаршеска църква „Свети Свети Константин и Елена“ на 13 юли 1774 г., където те се намират и до днес. През 1937 г. в манастира се настанява монах Хрисант и започва да го обновява.

Мястото е изключително приятно дори да останеш за повече от един ден. В близост до река, има чешма отвън и се открива прекрасна гледка към поречието на реката и околностите като се качите по стълбите към манастира. Дворът му е изключително поддържан и с удоволствие постояхме там, докато децата играеха. На всеки препоръчвам да посети мястото, да усети духа му и да запали свещичка. Особено пролетно време е наистина едно незабравимо преживяване.

От Бесарабовски манастир се насочихме към Русе. Градът, през който все минаваме по път за Букурещ, но не и с цел разходка. Решихме да останем и да преспим в града в близост до Дунавската градина. Паркингът е ето този, нямаше никакво движение и спахме наистина много спокойно и безпроблемно. Бяхме както близо до центъра, така и близо до Лидл и самата градина за разходка. Освен това се оказа, че има пазарче точно зад Лидл-а и жена ми беше много щастлива, че може да пообиколи и разглежда разни неща. Или иначе казано, решихме този ден да се върнем обратно в цивилизацията.

Личи си кой се забавлява по пътя. И малко за града: Русе е най-големият български град по поречието на река Дунав и петият град по големина в страната, след София, Пловдив, Варна и Бургас. Градът има 20-вековна история, която започва с изграждането на тракийско селище, наследник на което през римско време става крепостта Сексагинта Приста. През Първото и Второто българско царство градът се утвърждава като значимо средище за търговия с отвъддунавските земи. Също така е известен с фактът, че много от първите неща в България са вкарани там. Първият метален кораб е построен там, първата частна банка е открита там, първата метеорологична станция, първата телеграфна линия между Русе и Варна, първата печатница, първата ЖП линия до Варна … все първи във всичко.

Честно казано разходката из града ни хареса много. Центърът е прекрасен за разходка, крайдунавската алея също. Предполагам, че ще гъмжи от комари лятото, но като за ранна пролет беше доста нормално. Не беше и твърде топло, а цените по заведенията и ресторантите бяха напълно нормални – не мога да кажа, че сме платили колкото в София бихме. Определено ако имаме път натам, бихме посетили града отново.

След нощувката ни в центъра на града, решихме да разнообразим и да останем една вечер на лесопарк Липник. Гледката, залезът и изгревът там ни възнаградиха щедро. Чуваше се музика вечерта, както и разни коли, които въртяха гуми около нас, затова не препоръчвам нощувката там в почивни дни. Но пък е идеално за разходки с колело в района, както и пеш.

След Русе тръгнахме за Варна, където останахме една седмица и след това се прибрахме обратно към София с едно преспиване на язовир Копринка. С това приключи и Великденската ни разходка из Северна България за 2022 година. Беше едно незабравимо приключение, а много от местата бихме посетили пак при първа възможност. А сега сме вперили поглед към Великден 2023 🙂