Завърших предишния пост с един въпрос. Въпрос дали сме могли да изчакаме сърбите да се вдигнат на въстание? Краткият му отговор е: Не. Защо? Нека си припомним един цитат на Левски:

Никому не се надявайте, — говореше той. — Ако ние не сме способни да са освободим сами то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство …

Това е единият от отговорите на въпроса. А другият е, че българите са горяли от желание за свобода от зверствата на турците, огромните и непосилни данъци, които оставяли семействата без прехрана, а доста често и без подслон и от физическият тормоз налаган всеки ден. Очаквало се всеки момент Сърбия да се вдигне на бунт, кой ще чака за една-две седмици!? Но станало месец, а за един месец, както ще видим, много неща могат да се случат.

Събранието в Оборище

Най-очаквано било известено за предстоящо събрание на представители от целия четвърти окръг. То щяло да се състои на тайно място като да се вземе важното решение за дата на избухване на въстанието. Това събрание се състояло в местността Оборище като някои депутати останали там около 5 дни. Оборище сега не е това Оборище, което е било тогава. Не е имало пътеки, ходило се е доста трудно из Средна гора, а мястото, където е организирано първото българско събрание е едно от най-труднооткриваемите места. Целият път бил осеян със скрита селяни, които охранявали местността и за да преминеш, трябвало да знаеш паролата. И така минаваш през поне 4 охрани преди да стигнеш мястото.

Но да оставим охраните настрана. Има нещо много интересно случило се на Оборище, което рядко се споменава в учебника. И то е това как Бенковски пожелал апостололите да получат специални правомощия при определянето на властимащите след като бъде освободена България. И за целта трябвало всички депутати да се подпишат над един набързо скалъпен документ от Захари. Това искане на Бенковски предизвикало бурни недоволства сред всички, бил жестоко освиркан, защото депутатите усетили как той иска да вземе властта за себе си. И какво прави нашият герой? Грабва се на коня и казва, че напуска заседанието и всички да се оправят. А кой би се лишил от двигателя на това въстание в четвърти окръг, от онзи, който само с думите си ги е вдъхновявал да се бият. И така – искат или не, всички подписали този документ.

И тук ще споделя една моя мисъл. Дори след посещението ми в Панагюрище, в мен остана един леко странен привкус, едно съмнение. В Панагюрище са имали Военен съвет, което поема началството след като въстанието е обявено и дори привременно правителство начело с Павел Бобеков. В Панагюрище е вряла и кипяла подготовката и дори чорбаджиите са участвали в нея, а едва ли е толкова лесно да ги убедиш, ако няма нещо и за тях. Предполагам е ясно, че панагюрчени са се канили да управляват ако не цялата страна, то поне Източна Румелия. Но това са мои размисли.

Но освен подписаният документ, на събранието било решено още едно изключително важно нещо. Ако някой от членовете бъде застрашен от турското правителство, то той може да обяви предварително въстанието, преди определената дата (1-ви май) като извести всички останали да се приготвят. Именно тази точка е довела до избухването на въстанието на 20-ти април. Тогава пристигат заптиета в Копривщица, които се опитват да заловят Тодор Каблешков, който е организаторът на въстанието в окръга и да го закарат в Пазарджик. Той събрал верни свои другари и заедно убиват заптиетата  и провъзгласяват въстанието. И тук идва въпросът: А защо идват заптиета точно за него? Защото малко след събранието в Оборище, един малък човек присъствал на голямо събитие, решава да го предаде. Казва се Ненко Терзийски от село Балдево. Дали душицата му е треперела от мисълта да се горят села, да се убиват турци или да се мре за свобода. Или просто е искал да спечели 200 сребърника и едно „Машалла“, това няма как да се знае. Но е факт, че ги е предал. Това ни е първата по-голяма среща с предатели. Уверявам ви, че нататък стават повече и по-ужасни. Но без да се превземаме, нека не забравяме, че предатели винаги е имало и ще има. Като се тръгне от предателя на Исус и се стигне до Жана д’Арк, примери много. Но за хора, които четат само учебниците по история, искам да ви предупредя, че може да останете с горчив привкус доста дълго време след края на този пост.

Организацията на въстанието

След пукването на първата пушка в Копривщица, хората са се почувствали свободни, излезли са на улиците из Панагюрище, играли хора, пели и се веселили. Същевременно с това приготвяли фишеци за пушките. Предложението на Бенковски да се изнесе вода и храна в Балкана било игнорирано, всички си мислели, че войната вече е спечелена, без дори да е започнала. Но има нещо, което не ми оставя мира и трябва да започна. А то е много просто. Организация просто е нямало!

Както ще се види и по-нататък в разказа, всяко едно село било само за себе си във въстанието. Нямало план да се обединят всички въстаници от селата и да действат като една обединена армия. Нямало план как ще комуникират помежду си ако турците ги нападнат, как ще се подкрепят, къде ще бягат, какви ключови места ще превземат. И ето ги и примерите:

• Батак – изправили се сами срещу турците
• Перущица – отново сами срещу турците
• Брацигово – сами срещу турците, имали над 18 черешови топчета и най-добре организирани, с най-малко дадени жертви (само 40), след което се предали и не били избити
• Панагюрище – сами
• Клисура – сами
• Копривщица – чорбаджиите като видят на къде отиват нещата, ще си затворят апостолите и ще пишат писмо до турците с това, което са извършили
• Еледжик – всички от селата като Мечково, Поибрене и Мухово отишли на връх Еледжик, където се намирала стара крепост и там решили да се защитават срещу турците

Има ли смисъл да продължавам? Всеки е имал очакването, че сърбите ще дойдат всеки момент, а четите от Влашко ще се появят из Стара планина и ще поведат борбата. А никой не идвал и нищо не се случвало в продължение на седмица.

В тази седмица на Бенковски му хрумнала „гениалната“ идеята да състави нещо, наречено Хвърковата чета. Идеята е била много проста. Във всяко село, което той посетил, хората не искали да се отбраняват без той да е там. Той им вдъхвал кураж и вяра. Затова решил да се качи на коня и да обикаля селата като така ще дава кураж от село на село, докато прелита с четата си. Но накрая ще стане така, че освен, че ще изпусне абсолютно всички важни битки и ще присъства само на една, където ще усети безнадеждността на това, което е сторено. Ще отиде в Панагюрище в момента, когато турците са минали вече през селото, хората са изклани, домовете – изпепелени, много от съгражданите му ще се намират по къра, кой със смъртни рани, кой умиращ от жажда и прочие. И така, заедно със Захари Стоянов хващат Балкана с надеждата, че от другата страна вече има установено българско царство!

Но преди това, в дните около 6-ти май започва да вали сняг. Такъв, който отдавна не се е случвал, който да отмие всяка надежда, да направи пушките и барута неизползваеми и да откаже дори най-убедените в победата опълченци. От Еледжик гледали как вечер небето над Родопите светело, а денем, огромни пушеци образували мъгла около върховете. Надеждата, че опълченците в Батак и Брацигово победили турската армия не умирала. И така, докато същата тази армия не дошла под Еледжика и не изклала всичко живо, което било там.

Батак, Брацигово, Перущица, Клисура, Панагюрище и Копривщица

Да оставим Бенковски да обикаля с коня, а ние да се прехвърлим при въстаниците в селата. Нека започнем с Батак.

Батак

Батак било едно от най-организираните села. То било най-голямата надежда на Бенковски след Панагюрище, като често заплашвал, че ще остави панагюрчени и ще отиде при батачани. Както във всяко село, чорбаджиите се опитвали да убедят хората да не въстават, но без резултат. По това време Батак бил между 8000 и 9000 души. Масово башибозуците (напомням – нередовна войска) идвали от Доспат. Тъй като чета „Турските зверства в България“ на Макгахан, който е американски репортер, на който дължим това, че целият свят научил за турските зверства, ще вмъкна и част от това, което той е описал в писмата си.

Батачани удържали турските нападения без дори да дават много жертви. Но фактът, че не получавали подкрепление от никъде, а турците започнали да нападат и от юг, ги накарал да се замислят за положението си. Както ще видим, всички въстаници имали едно общо – те се бояли за семействата си. Повечето пъти защитата на селата се случвала извън тях и дори един вик, че турците са в селото, бил достатъчен да накара всички опълченци да се върнат в селата. И тук не били защитени от това.

Не стига лошото положение ами кметът, чорбаджиите и разни други турци убеждавали населението, че ако си предадат оръжието, ще бъдат пощадени от Ахмед ага Барутанлията, главнокомандващ на башибозуците. И така стигаме до момента, когато нашите предават оръжието си на агата и башибозукът влиза в Батак. Почва се масово клане.

Кметът е с избодени очи, избити зъби, набучен на кол и изгорен полу жив. на кладата. Турците убиват майки с децата им, разпарят бременните жени и измъкват неродените им деца, защото колкото повече неверници убиеш, толкова по-бързо ще стигнеш в рая. Отишли в училището и като видяли, че няма никой в него – запалили го. А 200-те жени, които били скрити в мазето му, изгорели живи заедно със сградата.

Хванали и много девойки и ги отвели там, където днес стои параклис Свети Георги по пътя от град Батак за язовир Батак. Затворили 300 момичета в набързо скалъпен хамбар. Тези момичета, освен че били изнасилвани и бити, след като изпепелили цялото село, довели роднините им при тях и пред собствените им очи ги заклали, след което заклали и девойките.

Живите, които видели какво се случва, от страх, а и невъзможност на къде да бягат, се скрили в двора на църквата в селото. Предполага се, че там били събрани над 2000 души. Турците подават пушките над оградата на църквата и се опитват да убият хората, но и батачани не се давали и завличали и убивали всеки, които посмее да се открие. И така стигнали до положението, където отново турците обещават, че ако се предадат ще бъдат пощадени. Представете си положението на българите. Майките с голи ръце разравяли пода на църквата, за да открият вода за децата си. Хората спяли седнали, тъй като нямало място дори прав да стоиш, камо ли да легнеш. На всички е било ясно, че живи няма да си тръгнат и се надявали на войската, която да дойде от Северна България.

Предали се. Там започнало и следващото клане. Изнасилване и клане, няма нужда да повтарям тези думи отново и отново. Или пък историите за изгаряне жив, извадени очи или отсечени ръце. Или пък как карали децата да държат щика, целият облян в кръв, върху който стояло набучено малкото им братче. Но да не си мислим, че го правили за удоволствие само. Целта била да се изтръгнат и парите от жертвите, преди да бъдат убити. Турците, независимо дали башибозуци или редовна войска, са били зверове. Без морал, без принципи, без дори елементарно съчувствие.

Предполага се, че над 5000 души са били убити по този брутален начин. При идването на Макгахан в селото, той вижда неща, които съвременният мозък не може да възприеме. Причината да ги види е тази, че вонята от разлагащите се трупове била толкова силна, че хората не смеели да се доближат дори до селото. Труповете нахвърлени на купчини с малко пръст посипана отгоре, колкото да се каже, че заповедта на правителството да се заровят труповете, за да се прикрие случилото се, е изпълнена. Кучетата гризели костите и месата на тази човешка костница. Всичките къщи били изпепелени. Единствена църквата се крепяла някак.

А всичко това не пречило след потушаването на въстанието, Османската империя да продължи да иска данъка си от хората, въпреки че те нямали домове. Турците потурчили част от децата, а целият добитък на раята бил откаран с тях. Стигали са до там, че събирали дори металните пирони от вече изгорелите къщи. Оцелелите пък българи били длъжни да работят безплатно на турците, които до онзи ден клали семействата им.

Перущица

Историята на Перущица не е по-различна от тази на Батак. Хората като научили за клането в Батак били готови да се предадат на турската армия, само да не се стига до същия край. Изпратили дори на няколко пъти молба към управителя на Пловдив, Азиз паша, който обаче не откликнал на молбите им и не изпратил редовна войска да ги пази от башибозуците. Така перущенци след дълга отбрана на селото си, решили, че е време да бягат. Някои мъже дори оставили жените си сами, но били изклани по полетата извън селото. Населението се укрило в една от двете църкви. След дълъг обстрел над първата такава, вечерта тайно хората избягали от нея и се укрили в другата, която била на прекрасна позиция … за обстрел от артилерията. Не стига, че Азиз паша не помогнал на българите, но като научил, че те отговаряли на огъня, тръгнал за Перущица с артилерия и редовна войска и обсадил втората църква. Артилерийските снаряди падали сред тълпите от жени и деца и скоро всичко се превърнало в една купчина от трупове. А малкото жени, които останали живи, отрязали косите си, пременили се да приличат на мъже и посрещнали смъртта си като такива, без да бъдат подложени на изнасилвания, побой и изтезания. Няма да споменавам и за Спас Гинев и Кочо Чистеменски, които убили жените и децата си, след което убили себе си.

Турците от Устина окрали добитъка на перущенци, обикаляли нивите и ги разоравали, защото било известно, че българинът крие имането си заровено в полето. И цялата тази история е описана благодарение на една арменка, чиито родители изоставили в църквата, за да посрещне съдбата си, тъй като се опасявали, че турците ще я изнасилят. Тя останала жива и разкала историята на селото на Макгахан.

Панагюрище и Клисура

И двете села споделили съдбата на Батак и Перущица. В Панагюрище окопите, които изкопали жените, докато играли хора и се веселили, издържали точно едно нападение и до там. Те били толкова плитки, че не можели да послужат за укритие на българите от нищо друго различно от камъни. Отново клане, изтезавания и изнасилвания. В Панагюрище турците затваряли масово жените и групово ги изнасилвали. В онези времена да правиш секс преди да се омъжиш е било равносилно на това да останеш вдовица за цял живот, уважаеми дами, които четете този пост, защото е било въпрос на чест и достойнство. Много от мъжете след това намирали жени от съседните села.

Няма да споменавам пак за търсенето на пари, кладите, на които изгаряли живи хората, отсичането на ръце и крака на синове и дъщери пред родителите им. Разбирам това, което е преживял Макгахан, слушайки хилядите истории, гледайки клетите тела, които са били просто едни живи скелети с душа. И на всичкото отгоре хората са имали заповед да не напускат селата си. Представете си всичките тези отчаяни оцелели, които нямат право да мръднат никъде, домът им е едно пепелище и в най-добрия случай имат някое окъсано одеяло за прикритие от дъжда и студа. Без добитък, без поминък и ниви, които очаквали своите жътвари и жътварки, които все така не се появявали. А те дори не можели да поискат помощ от селата в съседство.

Брацигово и Копривщица

Това са две интересни села. Интересни с това, че в тях не е имало масово клане и избиване на населението.

Брациговци, чиито представител в Оборище бил Васил Петлешков, така добре се приготвили за въстанието, сякаш те единствени са знаели срещу какво се изправят. Направили осемнадесет черешови топчета (в другите села рядко е имало и едно!), укрепили се добре около селото и още в първата битка паднали около стотина турци с няколко знамена. Тук хората не очаквали Бенковски, не очаквали нито Русия, нито Сърбия, нито играли хора, когато гръмнала първата пушка. Те въоръжили и жените, а в къщинте заповядали да се държи червен пипер, който да се хвърля в очите на нападателите в случай, че влязат в селото. 16 дни е продължила битката между брациговчени и башибозушките орди на Ахмед ага Барутанлията, същият, който изклал хората в Батак и на Рашид паша, насилникът на Перущица. Единственото условие за предаване било в случай, че се появи редовна армия. Тогава срещу тях никой не трябвало да гърми. И така и станало. Турците поискали да се предадат оръжията и щели да се върнат към Пазарджик. Но както винаги, в последния момент променили обещанието си и поискали да се предаде Васил Петлешков, иначе щели да опожарят селището и да убият родителите му. Той се предал и бил изгорен жив на кладата за съществуването на своите братя.

Докато Брацигово може да се ползва като пример за това как се подготвя въстание, как ако имаше  организация и ред може би въстанието щеше да има много по-различен изход, то Копривщица е един интересен пример за обратното. Чорбаджиите научили за съдбата на Панагюрище и още в същия ден хванали апостолите в селото, затворили ги в една чорбаджийска къща и пратили писмо до турците като разказали какво направили. Селото е известно и с това, че в деня на пукването на първата пушка, младежите грабнали оръжието и след подозрения в шпионаж на местните цигани, избили 40 от тях. Дали това е било истина или не, ще го оставя тук. Има спекулация, че хората от Клисура, след като било унищожено селото им, казали, че било запалено от циганите, а не от Тосун бей, който идвал от Пазарджик. Та как се спасяват нашите апостоли? Другите апостоли, които дошли от Панагюрище, разбрали каква е работата и още с влизането в Копривщица казали, че сърбите са вече на българска земя и до ден ще минат през селото. Това било достатъчно на чорбаджиите да пуснат затворените апостоли, които не се бавили дълго с хващането пътеките из Балкана.

Бенковски и Балканът

Разбрахме какво се е случвало в селата по-близо до Турция, докато Бенковски обикалял с хвърковатата чета и накрая се върнал в опожареното и изклано Панагюрище и решил с останалите от четата да хванат Балкана и да търсят спасение там. Всъщност по пътя си към Балкана, след дълго мълчание и невъзможност да повярва какво е видял, той изрича думите:

Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее. А Русия — нека тя да заповяда

Било е в момент на бягство, а не на геройство. Просто уточнявам. Няма и смисъл да обсъждаме участието на Бенковски в битки от въстанието. Хвърковатата чета е била по-скоро хвърковата, отколкото чета.

Ако до тук разказите за действията на турците са нещото, което ви изуми, от тук нататък ще бъдете изумени от действията на българите.

Четниците стояли няколко дни без храна, вода се намирала, трудно, но я имало. Чули случайно вик на овчар и звънците на стадото в една долина, няколко от тях веднага тръгнали в същата посока като си представяли как ще хапнат печено агне днес. Няма и няколко минути и се чули гърмежите на пушките. Турците знаели, че комитите били гладни и направили свирки, които наподобявали овчарските такива и карали овчарите да викат сякаш с тях наистина е стадото. Така с тази хитрост те причаквали скрити четниците и ги убивали от засада.

Отделно от това пък турците обиколили всички колиби по Балкана и взели  брашното и храна, които се намирали у овчарите. Целта била те да не хранят своите братя в планината. След няколкодневен преход в Балкана, много от хората в четата се отказали. Захари пише за един македонец, единственият в четата, който отмъкнал със себе си 10 души и заедно тръгнали да бягат обратно към Панагюрище. Пише същото и за трима шопи, които срещнали в Тетевенския балкан и вместо да ги упътят, търтили да бягат от тях. Но скоро били заловени от четниците. Веднага, след като ги упътили и били пуснати, те отишли при пашата и ги издали къде се намират. Изводите ги оставям на вас.

Идеята на Бенковски и останалите била да стигнат Троянския балкан, където може би вече съществува новото българско царство. Но както всичко, и времето не било на тяхна страна. Паднал такъв сняг, който дори в зимните месеци не валял толкова обилно. Нашите апостоли мислели, че Балканът е едно приветливо и лесно за преминаване място, но скоро се убедили, че ходенето в метри сняг е само част от злия му нрав. Намерили една овчарска колиба, която не била посещавана от турците и там се укрили. След еднодневен престой овчарят ги превел през снега към друга колиба, където се оказало, че Бенковски познава сина на овчаря дядо Вълю. Същият този, който се кълне във вярност към родината и който възхвалява борците за свобода, ги повежда след няколко дни към Троянския балкан. По пътя, докато пее хайдушки песни, ги кара да преминат по новопостроен пост над река Костина. Там, след като Захари се усъмнява в този мост и минава последен по него, турците разстрелват от засада Бенковски и раняват двама от спътниците му, а Захари скача в реката и се спасява по чудо. Той ще бъде предаден отново от овчари след няколко дни, когато самите те ще го обградят с пушки, ще го вържат и заведат на турците, които се намират в Тетевен.

А колко много пропуснах в разказа ми до тук. Пропуснах как на няколко пъти четниците са предадени от овчари и много от тях загиват в битките в негостоприемния Балкан. Пропуснах и как Бенковски и Захари насочват пушките си срещу останалите с тях четници и ги карат да се разделят в нищото и всеки сам да хване пътя си, въпреки че преди няколко дни им обещавали свобода и равенство. Няма нужда и да пиша за намусеният, мълчалив и може би умиращ Бенковски, който с всеки ден отслабвал повече. Гладуването в планината ги накарало да стигнат до там, че яли сурово брашно, което намерили случайно оставено от някой турчин. Повечето време се тъпчели с киселец, а в един от отчаяните мигове заклали един от конете. Но това пък докарало много от хората до повръщане и болки в корема. В деня преди да умре, Бенковски споделил на Захари тайната си кой е и от къде, че е копривщенец на име Гаврил Хлътев, който се занимавал с търговия в Мала Азия и дълго обикалял по света.

Захари Стоянов и затворите

Няма смисъл да описвам преживяванията на Захари по затворите. Той спасява живота си благодарение на няколко неща. Говори турски отлично, принизява себе си до нищожество, нещо, на което турците изключително много се радват. Той няма достойнство, уважение към себе си или чест. Прави това, което му се каже и се държи като истински роб. Затова и турците родителски го закрилят. Отделно е това, че е много мнителен и не изказва истинското си име, въпреки че е хитро заловен, че си е служил с барут (турците свалят дрехите му и ги провисват над жарта. В момента, в който видели, че се появяват искрите от барута, работата била ясна). След това започват да го мъкнат по затворите като Габрово, Търново, Сливен и Пловдив. В много от селата заптиите, които го водели, изпращали цигани да бият тъпани преди те да влязат като ги посрещали като истински герои за това, че са уловили комита. В някои от затворите той се среща с много от своите съмишленици. Пример е този с Каблешков, който отнема живота си в Габрово с един от пистолетите на заптиите. Става и свидетел на безброй безчинства както с неговите съмишленици, така и със самия него. И въпреки това оцелява.

Изводите

Има един извод от всичко изписано до тук. И той е много простичък, даден още преди много време. И той е националният ни девиз:

Съединението прави силата

Това са нещо повече от думи. Нещо повече от един завет даден преди повече от 1300 години, изобразен под формата на съчки. Това е миналото ни, настоящето и бъдещето ни. Един завет доказал се във времето и който ако наистина възприемем с цялото си същество, то би ни докарал то положение много по-добро от сегашното. Виждаме го в Заарското и Априлското въстание. Вижда се и след това в световните войни. Проблемът е, че все още не го осъзнаваме. Не разбираме истинското значение на думите, може би и защото не познаваме истинската си история, която е доста по-различна от идеала в учебниците. И това ме навежда на различни мисли, които не могат да бъдат събрани в един пост. Имаме ли нещо, от което се срамуваме? Защо прикриваме историята на апостолите ни? Защо ги идеализираме толкова много? Не е ли по-добре да ги смъкнем до обикновения българин, да покажем, че те са неграмотни, но не и безчувствени, бедни, но отдадени, прости занаятчии, но сърцати родолюбци. Или рискуваме с това да напомним на българина миналото, да го накараме да бъде горд с историята си и по този начин да въстане срещу сегашното лицемерно управление, което наподобява османското от преди толкова много години?

Някои ще кажат, че като се започне изучаването на другата ни история, различна от учебниците, рискуваме да прокараме ненавист между различните етноси в държавата ни. А не е ли именно идеята на историята да ни запознае какви сме били, на къде отиваме и да ни научи да прощаваме? Да покажем, че България е страната на всеки, където дори малките хора могат да постигнат огромни неща. Че не се изисква много освен силен дух и желание, за да накараш един цял народ да въстане срещу тежката си съдба.

Имаме много да учим. И то за съжаление не е част от учебниците ни. И ако сте усетили дори една малка част от двата поста до тук, то просто отворете записките по въстанията и ги прочетете. Те са тези, които изтриват ореола над апостолите и карат да се усеща кръвта, която е била във вените им. Те са тези, които ни карат гордо да вдигнем глава въпреки всичко и да се гордеем с това, което сме СЕГА.