Висящите въпроси

Говори ми се. Говори ми се за чист въздух, красива природа и усмихнати хора. Не ми се говори за строителство и бетон, за боклуците в реките, за бедните хора и нещастния живот. И въпреки това, тези последните са ми постоянни посетители на съзнанието и често ме карат да си мисля за тях. Не ми се изразява мнение. Просто ми се задават въпроси. Нормални, човешки и търсещи искрената истина въпроси. Въпроси, на които често няма отговор или които често имат такъв. Такъв който остава вътре в нас, рядко излиза на свобода, защото ние обичаме да сме тирани към себе си, обичаме да подтискаме нещата, които ни мъчат, вместо да ги изразим ясно на глас. Откъде ли е дошъл този тиранин? И защо ли се разлютява само тогава, когато ни настъпят жестоко?

Разхождах се на високо. Избягах за кратко от един град изпълнен с бетон, шум, фини прахови частици лутащи се из въздуха и алергени търсещи своята поредна жертва. Отидох на едно място, където времето беше спряло, а хората – те се задоволяваха с малко. С това да гледат от високо над онова сивеещо място в полите на планината, което тъне в постоянна мъгла. Защо я има тази мъгла? Какво представлява тя?

Дали това е мъглата на сивото ни ежедневие, в което често се лутаме и забравяме за синьото небе и за красивия живот, който цари извън нея? Или пък това е мъглата, която в продължение на толкова много години се е превърнала в част от живота ни? Тази, заради която виждаме само настоящето си, а в далечината е тази непрогледна завеса, която крие зад себе си нашето бъдеще. А погледнем ли назад, рядко виждаме това, което сме оставили зад себе си.

 

 

И какво ли трябва да се случи, за да видим, че докато се опитваме да придадем смисъл на живота си, работейки и бидейки в тази мъгла, то ние сме затънали в собствените си боклуци, разлагащи се във водата, която пием, за да живеем?

И жалкото е, че там, малко по-надолу, малко по-навътре в мъглата, където не можем да видим, един друг човешки живот съществува отново затънал в сивота, но построил чешма близо до реката, за да бъде запомнен и споменаван с добро. И докато децата ни утоляват жаждата си на същата тази чешма, нашето замърсено съзнание излива целия си отпадък малко по-нагоре по течението.

Но ние сме заети. Нищо, че живеем в мъгла. Постоянно затънали в работа, много често решаваме чужди проблеми, но не и нашите собствени. Дали е заради това, че нямаме време или напротив, че имаме време, но кой човек би решил какъвто и да е проблем извън собствените си интереси, когато не може да види синьото небе в далечината? И ако човечеството толкова много време разчита на усърдната и несвършваща работа, дали тя наистина ще повдигне сивата ни завеса след като толкова време не е успяла? И дали пък няма нещо друго освен непрекъсната работа, което ще ни накара да видим небето дори и през маска за оксижен?

Тръгнах да се прибирам. Гледането от високо не ми подейства добре. Нито боклуците, които видях по пътя. Загледах се в табелата. Проста табела, без очаквания, без излишна натруфеност, без израз. Просто град. Но след това се загледах в детайлите.

Screenshot from 2018-01-11 20-57-54.pngНапукана е. И се люпи.  Отзад се вижда каравана, а зад нея – поредният генератор на мъгла. И както бетонните основи се впиват в табелата и я правят да изглежда така, сякаш те са тези, които я напукват и пречупват, то някои пък ще кажат, че те са тези, които ще вдигнат мъглата от живота ни. Дали? Някои казваха, че ако човечеството един ден се самоунищожи с ядрени бомби, то единственото останало след нас ще бъде бетонът. Дори и хиляди години наред да минат, той ще издържи много време. Но дали това искаме наистина да оставим след себе си?

IMG_20180107_163700.jpg

Дали наистина искаме да оставим по някоя сграда на децата ни? Не мисля, но изглежда така сякаш се опитваме да избягаме от истинския проблем.

През целия ни живот в мъглата се опитваме да се издигнем над нея, а не да я спрем. Сякаш огромните бетонни основи не са основи на завод, а се опитват да подпрат небето, което всеки рядко заглежда. Нима това е начинът да погледнем към нашето бъдеще?

А ние затънали в ежедневието си и с късото си полезрение, опитваме се да живеем по най-удобния начин за нас. И докато за някои от нас, живот и удобство са две прекалено различни неща, то други искат да живеят на центъра, работата им да е на метри от тях, пазарът също и единствените нужни движения да бъдат от вкъщи до работа за не повече от 5-10 минути пеш. И не мога да разбера, за къде спестяват това време? Какво го правят? Мъглата е там и няма да мръдне скоро, времето прекарано в нея е едно и също, дали ще си вкъщи или навън. Дори и на високо, и на открито, дори на красиво и недостъпно място, тя ще изчезне само временно. Просто защото, когато имаш проблем, с който те е страх да се справиш, мозъкът ти тайно не ти оставя мира, докато не го решиш. А това значи ли тогава, че сме страхливци? Или просто се лутаме в една мъгла – мъгла, която може да продължи само колкото един живот.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s