Говори ми се. Говори ми се за чист въздух, красива природа и усмихнати хора. Не ми се говори за строителство и бетон, за боклуците в реките, за бедните хора и нещастния живот. И въпреки това, тези последните са ми постоянни посетители на съзнанието и често ме карат да си мисля за тях. Не ми се изразява мнение. Просто ми се задават въпроси. Нормални, човешки и търсещи искрената истина въпроси. Въпроси, на които често няма отговор или които често имат такъв. Такъв който остава вътре в нас, рядко излиза на свобода, защото ние обичаме да сме тирани към себе си, обичаме да подтискаме нещата, които ни мъчат, вместо да ги изразим ясно на глас. Откъде ли е дошъл този тиранин? И защо ли се разлютява само тогава, когато ни настъпят жестоко?

Разхождах се на високо. Избягах за кратко от един град изпълнен с бетон, шум, фини прахови частици лутащи се из въздуха и алергени търсещи своята поредна жертва. Отидох на едно място, където времето беше спряло, а хората – те се задоволяваха с малко. С това да гледат от високо над онова сивеещо място в полите на планината, което тъне в постоянна мъгла. Защо я има тази мъгла? Какво представлява тя?

Дали това е мъглата на сивото ни ежедневие, в което често се лутаме и забравяме за синьото небе и за красивия живот, който цари извън нея? Или пък това е мъглата, която в продължение на толкова много години се е превърнала в част от живота ни? Тази, заради която виждаме само настоящето си, а в далечината е тази непрогледна завеса, която крие зад себе си нашето бъдеще. А погледнем ли назад, рядко виждаме това, което сме оставили зад себе си.

И какво ли трябва да се случи, за да видим, че докато се опитваме да придадем смисъл на живота си, работейки и бидейки в тази мъгла, то ние сме затънали в собствените си боклуци, разлагащи се във водата, която пием, за да живеем?

И жалкото е, че там, малко по-надолу, малко по-навътре в мъглата, където не можем да видим, един друг човешки живот съществува отново затънал в сивота, но построил чешма близо до реката, за да бъде запомнен и споменаван с добро. И докато децата ни утоляват жаждата си на същата тази чешма, нашето замърсено съзнание излива целия си отпадък малко по-нагоре по течението.

Но ние сме заети. Нищо, че живеем в мъгла. Постоянно затънали в работа, много често решаваме чужди проблеми, но не и нашите собствени. Дали е заради това, че нямаме време или напротив, че имаме време, но кой човек би решил какъвто и да е проблем извън собствените си интереси, когато не може да види синьото небе в далечината? И ако човечеството толкова много време разчита на усърдната и несвършваща работа, дали тя наистина ще повдигне сивата ни завеса след като толкова време не е успяла? И дали пък няма нещо друго освен непрекъсната работа, което ще ни накара да видим небето дори и през маска за оксижен?

Тръгнах да се прибирам. Гледането от високо не ми подейства добре. Нито боклуците, които видях по пътя. Загледах се в табелата. Проста табела, без очаквания, без излишна натруфеност, без израз. Просто град. Но след това се загледах в детайлите.

Напукана е. И се люпи.  Отзад се вижда каравана, а зад нея – поредният генератор на мъгла. И както бетонните основи се впиват в табелата и я правят да изглежда така, сякаш те са тези, които я напукват и пречупват, то някои пък ще кажат, че те са тези, които ще вдигнат мъглата от живота ни. Дали? Някои казваха, че ако човечеството един ден се самоунищожи с ядрени бомби, то единственото останало след нас ще бъде бетонът. Дори и хиляди години наред да минат, той ще издържи много време. Но дали това искаме наистина да оставим след себе си?

Дали наистина искаме да оставим по някоя сграда на децата ни? Не мисля, но изглежда така сякаш се опитваме да избягаме от истинския проблем.

През целия ни живот в мъглата се опитваме да се издигнем над нея, а не да я спрем. Сякаш огромните бетонни основи не са основи на завод, а се опитват да подпрат небето, което всеки рядко заглежда. Нима това е начинът да погледнем към нашето бъдеще?

А ние затънали в ежедневието си и с късото си полезрение, опитваме се да живеем по най-удобния начин за нас. И докато за някои от нас, живот и удобство са две прекалено различни неща, то други искат да живеят на центъра, работата им да е на метри от тях, пазарът също и единствените нужни движения да бъдат от вкъщи до работа за не повече от 5-10 минути пеш. И не мога да разбера, за къде спестяват това време? Какво го правят? Мъглата е там и няма да мръдне скоро, времето прекарано в нея е едно и също, дали ще си вкъщи или навън. Дори и на високо, и на открито, дори на красиво и недостъпно място, тя ще изчезне само временно. Просто защото, когато имаш проблем, с който те е страх да се справиш, мозъкът ти тайно не ти оставя мира, докато не го решиш. А това значи ли тогава, че сме страхливци? Или просто се лутаме в една мъгла – мъгла, която може да продължи само колкото един живот.