Част 4 – На гости при жабарите

Отново 7 и 30. Само че днес се чувствах като парцал. Още със събуждането се сетих за редбулите, които стояха в един от куфарите и ме очакваха. Те щяха да са спасението днес.

Гледката от апартамента на Тиана беше невероятна. Честно казано не исках да бързам днес, макар че отново ме чакаше дълъг път. На предишната вечер бях запазил нощувка в един много приятно изглеждащ апартамент в градче над Милано при Davide & Vittoria и собствениците казаха, че ключовете ще ме очакват, независимо кога ще отида. Така че цялото време беше на мое разположение.

Планът

Планът беше следният. Тръгвам от Риека за Триест. Трябаше първо да премина през Словения, за да стигна до Италия и Триест. Влизам в града и закусвам там. Кратка разходка до центъра на Триест по моя преценка и газ за Венеция. Във Венеция съм бил веднъж, но исках да си припомня как изглежда точно след толкова години. А и не беше кой знае какво отклонение от пътя. Е, щях да жертвам може би около 2 часа, но нали затова тръгнах. От Венеция планът беше директно да тръгна за квартирата ми. Прочетох, че е на 100 метра от гарата, където мога да хвана влак до Милано. Все още ми беше странно. Защо пък да не сляза с мотора до там!? Както ми предстоеше да се убедя, просто нямаше да искам да си помисля да пътувам с мотор до там, но за това по-късно. Така отново към 8 часа сутринта пътувах по тесните улички на Риека.

Триест

Отново в полузаспало състояние пресякох границата със Словения. Даже не разбрах как стана. Карах по магистралата и изведнъж се появиха будките на гранична полиция. Спрях да им покажа личната карта, а те ме попитаха защо спирам. Продължих направо и в следващия момент видях, че навигацията настойчиво ме кара да се върна обратно, а аз отвеян от вихъра, цепех без да поглеждам и след пресичането на границата вече нямаше връщане назад. Оказа се, че това решение се оказа в моя полза. Съвсем скоро и достигнах горите на Словения, където вече далеч от задуха на Адриатическо море, можех да се насладя на прохладното време и приятните завои. Ако не бях объркал посоката, може би щях да пътувам по магистралата и да умирам от скука, докато стигна Венеция.

2 часа по-късно бях в Триест. Мислех, че се стига по-близо до центъра на града, но очевидно се излъгах. От магистралата до центъра на града са около 26 км, но реших, че ще пия капучино и ще ям сандвичи/кифли ако ще да си удължа пътуването с час. Още на входа се сблъсках с италианската действителност. Много трафик, адски ама адски много скутери и почти неважащи правила за движение. Косата стана на тел. Както и да е, Гугъл Мапс ме изкара до центъра на града и съвсем наблизо видях работещо магазинче. За моя голяма изненада, в 10 часа на ден вторник не работеше почти нищо. Тепърва шефчето вътре бършеше масите и редеше чашите. Влязох с цялата си екипировка, личащ че идвам от далеч и само с поглед се разбрахме, за сандвич и капучино. Цената – 4 евро. Кеф цена няма, още повече когато умираш от глад.

Хапнах набързо и реших, че няма какво толкова да се гледа. Беше доста пусто из площада и без това, а трафикът ми идваше в повече. Тръгнах към Венеция в 11. И тук се започна адът.

Венеция

Пътят за Венеция е трилентова магистрала, която почва от Триест и е в продължение на около 160 км. След което се хваща отклонението за града и след това само по табелите спокойно се стига до центъра на самата Венеция, но за това след малко.

Тръгнах от Триест нахранен, след 1 прекрасно капучино и с много положително настроение. Тъкмо излязох от града и отново започнах да карам по магистралата и изведнъж от 3 ленти, лентите станаха 2. И както може да предположите, първата лента беше заета само от тирове и всякакви такива шофьори, които за пръв път се сблъскват с лудницата наречена Италия. Не само ми дойде в шок, но и въобще не очаквах да се случи така. Ако в София на Великден тръгнеш да пътуваш по магистралата в 18 часа, шансът ти да се впишеш във втората лента, ако по случайност се прибереш в първата, е около 15-20% бих казал. Тук шансът ти е 0.001%. Толкова нагъчкано каране на 50 см от броните и то със 100-110 км в час, аз за пръв път в шофьорския си опит видях и съответно участвах. Също така сред толкова много тиров се сетих как сестра ми се оплакваше, че от Пещера до София по магистралата имало много тирове. Тук една от лентите абсолютно винаги беше запазена само за тирове. Безкрайни колони от тирове.

Спрях по пътя да заредя. Спирам на колонката за бензина и се спрях за момент. Помислих, че съм объркал нещо. 1.64 евро за бензин!? Ай стига бе, че той е по-евтин в България. После се сетих за статията на други такива пътешественици, които казваха колко е скъп бензинът в Италия и Швейцария. Пак моята стиснатост се обади, добре че моторът гореше около 4.5 литра на 100 км 😉

След 2 часа, в 13:15, бях в центъра на Венеция. Пресичането на моста водещ към самата Венеция оставя едно много запомнящо се усещане. След това всичко се опорочава. Още с влизането в центъра попаднах в задръстване. Намуших се от тук-от там, намерих паркинг за коли, лепнах мотора в ъгъла му и тъкмо разтоварих каската и идва при мен един жабар със светлоотразителна жилетка и почна на техния мрънкащ език да ми се обяснява нещо. Помолих го да говори на английски и единственото, което можеше да каже беше „No“. Тепърва ми предстоеше да се убедя колко е проклета тая нация, която разбираше английски, но отговаряше на италиански. Махнах мотора и почнах да търся други паркинги. Безплатни нямаше. Имаше един, на който ми искаха 18 евро за 1 ден. Обясних им, че аз съм за 2 часа макс и си тръгвам. Насочиха ме към братя словенци, които държат ето този паркинг, които за скромните 4.5 евро на час ме приеха в техния паркинг. Условието беше да оставя мотора отключен. Колкото и да не ми се искаше, приех и тръгнах пеш за площад Сан Марко.

За Венеция няма какво да говоря. Всеки е гледал документални филми, снимки или е слушал разкази за там. Потъващ и изключително скъп романтичен град с още по-скъпи разходки с гондоли, миризливи канали, запазено-оръфана архитектура и пълна лудница от туристи. Събра се в едно изречение. Направих си една разходка до площад Сан Марко, видях, че не се е променило нищо и се върнах обратно към мотора. Няма нужда да споменавам, че пред катедралата колоната чакащи беше 150 метра, това трябва да е ясно на всички. В 15 часа бях обратно при мотора. Прекарах около час и половина във Венеция, но ме таксуваха само за един час. Словенците помислиха, че съм руснак и май хванах промоцията за братушки. Време беше да тръгна за Милано. Тъй като обяд минаваше, а реших, че няма да ям във Венеция, то целта ми беше да се докопам до Милано и да ям там. Толкова много се прецаках с това решение.

Милано

Пътят Венеция – Милано е сравнително ясен. Магистрала е целият до Милано, като се минава покрай Падуа – Виченца – Верона – Бреша – Бергамо и Монца. Малко преди Венеция продължителният ремонт приключи и платната бяха отпушени. Но трафикът остана. Няма да описвам карането на мотор на магистрала, едно от най-скучните неща на света е. Но не мога да не опиша адът на минаване покрай Милано за мястото, където бях отседнал. Лентите бяха 5 или може би 6 в едната посока. Бяха пълни толкова, че аз просто от втора в трета лента и да искам, рядко имах възможността да отида. В моментите обаче, в които се канех да навляза, италианците винаги ми даваха път и ме пропускаха да мина. Имаха едно изключително уважително отношение към мотористите, което после щях да усетя, че е само към сериозните мотористи излязли да пътуват, а определено не към тези на скутерите и градските такива.

Споменах ли за италианския автопарк? Може би сега е моментът. Карат се само нови коли от всякакви марки, но най-вече Алфа Ромео и всички немски марки. И като казвам нови, определено прави впечатление как рядко се срещаха коли под 2010 година модел. А за жените на пътя няма да споменавам. Италианците явно обичаха да ги возят жените им, съответно масово шофьорите, които виждах в задръстванията, бяха жени. Може би затова бяха и толкова толерантни.

А за капак на всичко, на 25-30 км от летището на Милано, стана задръстване. И то какво задръстване по дяволите, всички спряха да се движат, вън отвратителна мръсна жега и стоиш и чакаш. Видях колегите мотористи какво правят, караха в аварийната лента и тъй като не ми беше чуждо това каране, хайде и аз покрай тях. И така може би 10 км, преди да видя, че пред нас се появи знак, че напред пътят е в ремонт и трябва да се заобиколи. Дали бях забравил, че съм с куфари или просто бях смазан от жегата, трафика и всичко останало, опитах се да заобиколя знака все едно съм без куфари. И в този момент се чу един камбанен звън „Дънннннннн“, знакът се подмести, моторът не мръдна, а групата работници на около 20 метра по-напред се стреснаха, след което се засмяха. Последваха едни български речи, които ще се въздържа да описвам. Много майки бяха споменати в следващите няколко минути.

20-тина километра по-късно стигнах мястото, където трябва да платя за последната част от магистралата покарй Милано. На нея не се плаща на преминато разстояние, а на фиксирана такса, която се заплаща на някоя от будките, които бяха или автоматизирани за плащане с карта, или такива с хора в тях. Тъй като иконите над будките, които указват коя будка е за плащане в кеш и коя за карта, много си приличат една на друга, а аз вече бях толкова скапан, без да се усетя тръгнах към тези, където няма толкова много коли, без да гледам къде се плаща кеш или с карта. И така се озовах на будката за плащане с картата, опитвах да платя с нея за трети път и не ставаше, а зад мен в рамките на 1 минута имаше вече колона от 12+ коли. Теглих една майна на скапаните жабари и техните еднакви будки, заобиколих бариерата с мотора и спрях отстрани без да преча на никой. Реших все пак да отида до някоя от кеш касите, за да платя там. Ама и аз съм един … Опитвам се да пресека, то пък до мен баш тези будки за електронните билети, през които колите минават с 60. Дебнех така 3 минути за момента, пресякох, отидох при човека и му обяснявам, че съм пресякъл. И тоя като хвана да ми се зъби там, да ми говори на италиански и да си размята ръцете все едно е кукловод, направо ми падна пердето и бях готов да го извадя от будката. Погледнах го, млъкна в очакване да кажа нещо и единственото, което аз успях да кажа беше: „Ай ходи си е*и майката“, посочих му един много разбираем международен жест със средния пръст, пресякох обратно до мотора, качих се и си заминах. Шибани жабари, 21 век и още не научиха един международен език.

В 7 без 10 бях на квартирата и дилемата пред мен беше огромна. Да намеря място да ям и да отседна в квартирата без да ходя до Милано или да отида до Милано и да ям там някъде. Голямо чудене падна, но избрах второто. Не беше ясно кога пак ще отида в Милано. Заключих мотора, разтоварих куфарите, раницата на гърба и газ за гарата. Беше буквално на 150 метра от квартирата.

Гарите в Италия са доста различни от нашето разбиране за гара. Има електронна машина за издаване на билети, отиваш, избираш си език, дестинация, плащаш в кеш и ти издава билет. После с него на влака и 40 мин по-късно – Милано. Така беше и при мен. Около 8 часа бях в центъра на града. Направо толкова се радвах, че избрах да се разходя с влака след всичкия шок по пътя днес с мотора. Коремът така ми стържеше, че тъкмо се наканих да пусна FourSquare да видя място за хапване и видях табела BurgerKing. Може да са боклуци, може да са дори най-некачествената и сравнително скъпа храна като цяло. За мен бяха само едно тогава – спасение. Влязох вътре, застанах на касата, млада дребна индийка ме пита нещо на италиански, казвах, че искам от всичко в XXL порция, тя ме погледна и разбра, че задаването на въпроси може да доведе до смъртни случаи, взе около 10 евро за всичко и това се превърнаха в най-приятно изхарчените 10 евро за целия ми ден. Няма нужда да описвам яденето ми като гладен. 10 минути по-късно дяволът беше укротен за вечерта. Сега можех да се насладя на града.

За Милано няма какво толкова да кажа за тричасова обиколка. Има огромен парк, от който се вижда арката на свободата и доста клубове около него. Градът е известен с нощния си живот, който така и не успях да оценя за времето, което прекарах там. Всъщност същия този парк беше пълен с негри, което беше лека изненада за мен. Исках да видя повече от забележителностите му, затова и повече обикалях. Малко преди да реша да тръгна за вкъщи, се сетих за съвета получен от швейцарската мотористка, която срещнах с мъжа и на границата Хърватия – Черна гора. Да си купя нещо за ядене от Италия, защото в Швейцария е много скъпо. Така и реших да направя. Взех едни триъгълни сандвичи, кроасани и други сладки неща за пътя до Швейцария. Щяха да убият глада поне за половин ден.

Към единадесет часа бях обратно в квартирата. Легнах и заспах. Все още ме гонеше шокът от шофирането, но вече доста по-леко. Проверих мотора как е заключен отвън, тъй като това беше последното ми притеснение, но вярвах, че няма да го открадне никой. Все пак, точно срещу нас беше едно от военните поделения в Милано.

Равносметка за деня

СНИМКИ

KML файл с историята

Място за нощуване: Turate, Como, Италия

Location History:

Мръсната жега в Италия направо ме смаза, накрая на деня не знаех къде съм. А огромните претъпкани магистрали, които едва не се късат по шевовете ми дойдоха до гуша. Установих, че Италия не е моята страна още с първите сблъсъци с живота в нея. Отделно на това магистралите са супер скъпи. От Триест до Милано платих около 50 евро само за пътни такси. 17 евро Триест – Венеция, 20 евро Венеция – Милано и отделни малки такси по пътя. Като храна и гориво също са доста скъпи. Горивото е по около 1.50 евро за литър, храната също не е от най-евтините (сандвичите бяха по 1.5 евро всеки).